Когато ни съобщиха името на служебния премиер, въпросът кой е бащата на Райков се оказа по-интересен от въпроса какъв е самият Райков. Нищо чудно всъщност - в България това е навик, обичай дори. И затова сме на този хал.

Когато президентът на България съобщи името на избрания от него служебен премиер, всички медии започнаха да се вълнуват от произхода на потомствения дипломат. Въпросът кой е бащата на Марин Райков се оказа по-интересен за коментаторите от това какъв е синът, а в много вестници се появи заглавието “Райков е син на ченге от ДС”. Това е заглавие-заклинание. То е разположено върху конструкцията на единствената разпознаваема в България схема за публично опозоряване: тази, която дели света на комунисти и антикомунисти.

Прибягването до класово-партийния подход беше един от най-отвратителните инструменти за дискредитиране на “неблагонадеждните” по време на комунизма: въпросът кой е бащата и кой е дядото се превърна в основен елемент за подбор на кадри; елемент с унищожителни последствия за онези, които нямаха щастието да са родени “в бедно селско семейство”.

Пропадането

Този модел продължи да се прилага с шеметен размах и след 89-та: най-сръчните шмекери на новото време бяха наречени “активни борци за демокрация”. В този “огледален израз” на една категория привилегировани по време на “развития социализъм” се съдържа ироничен коментар за онези, които съчиняваха родителите си, разкрасяваха собственото си минало, измисляха личния си актив с надеждата да се подредят в редиците на новата номенклатура.

Впрочем, класово-партийният подход е компенсаторен инструмент на комплексарска безпомощност, провинциален рефлекс на махленски манталитет, нещо като подличък тест за фалшива преданост - тест, който не отчита качествата на личността, а нейните мрежови зависимости. Фалшива атестация на некадърни кадровици. Именно този подход съсипваше систематично професионализма в едни от най-важните сектори на страната и достигна уродливи низини през последните четири години.

Класово-партиен подход означава игра не по правилата, връзкарство, лансиране на протежета, нарушаване на закона. Да продължавам ли? Корупция, мафия, престъпност... Благодарение именно на класово-партийния подход България днес е една колабирала държава.

Омерзението

Би могло да се каже, че класово-партийният подход отврати тотално хората от политиката, доведе до оставката на кабинета Борисов и до назначаването на Марин Райков за служебен премиер.

В личността на Марин Райков сме се вторачили всички. И това е обяснимо: кризата в България е безпрецедентна. И на Райков е възложено да постави предпазните ограждения покрай краткия, но важен път, по който ще стигнем до урните. Това трябва да ни интересува, а не баща му или други епизоди от неговото минало.

В състояние ли е обаче един потомствен дипломат, безспорен ерудит и опитен администратор да се оттласне от досегашните си зависимости, да свали маските на онази компания от познайници, които надничат зад крехките рамене на назначения от тях президент? Да редактира в съответствие с най-високия стандарт за политическа почтеност “инструкцията за справяне с екстремни ситуации” (по И. Кръстев)?

Към днешна дата отговорът сякаш е отрицателен. Марин Райков не издържа теста “Константинов”. Вече няма никакво значение дали ще го освободи от заеманата длъжност председател на Управителния съвет на "Информационно обслужване" или не. Моралният рефлекс за политическа порядъчност изискваше той да го направи веднага, да го направи по съвест, а не под натиск.

Във властта на служебния премиер е и да неутрализира клонингите на Цветан Цветанов, разположени по цялата изборна мрежа. Няма индикации, че нещо в този смисъл ще се случи. Което означава, че класово-партийният подход на Цветанов ще продължи да функционира.

Безсрамието

За това говори и решението, взето на първото заседание на Министерския съвет, с което се увеличават тарифите за отразяване на предизборната кампания от двете най-големи обществени медии - БНТ и БНР. Това решение фактически елиминира равния и справедлив достъп до демократичната надпревара. Въпреки поетия ангажимент за вслушване в “гласа на народа”, служебният кабинет демонстрира безсрамно, смущаващо пренебрежение към новите партии и към всички заинтересовани граждански сдружения. С това решение Марин Райков всъщност показа, че избира “класово-партийния подход” - подход удобен за олигархичната номенклатура, доказал своята ефективност и при комунистите, и при антикомунистите.

Асоциацията на европейските журналисти в България изпрати отворено писмо до служебния премиер, в което апелира да бъде преразгледано въпросното решение. Да наддаваме ли как ще постъпи Райков?

Еми Барух