Яростна русофобия се опитва да свие гнездо под стряхата на българското образование и нахлува безпрепятствено в живота на съвременното ни семейство и общество. 

Автор: Продрум Димов*

Колкото и невероятно да звучат - тези изненадващи думи ме връхлетяха наистина стряскащо от устата на едно 12-годишно българче в София. За съжаление те не престават обезпокояващо да ме навестяват и не мога да повярвам, че русофобията се опитва да свие гнездо под стряхата на българското образование, даже нахлува безпрепятствено и в живота на съвременното ни семейство и общество. Да не говорим за откритата или леко завоалирана антируска пропаганда, която се лее безпрецедентно от малкия екран или по страниците на днешния ни доста разгулен и невинаги добронамерен печат.

Зачестилите напоследък случаи на русофобия ме карат да се върна и да си припомня моя непринуден разговор с малкия Григорчо, шестокласник от частно училище "Вега" в столицата ни. Момчето пътуваше с метрото и по всичко личеше, че е любознателно и ученолюбиво, защото беше разтворило учебника си по литература, за да си припомни поредния урок. По принцип обичам децата, съвсем съзнателно седнах до него и го запитах кои автори са включени в учебната им програма по литература. Оказа се, че подборът им, особено пък на техните произведения, е определено тенденциозен.

Като дългогодишен учител по литература припомних на моя малък събеседник, че преди години учениците в шести клас изучаваха и наизустяваха с голямо желание твърде популярното стихотворение на Иван Вазов "Русия". И още с назоваването на името на известната творба на големия народен поет детето ме изгледа, по-скоро - стрелна язвително с очи. Разбрах веднага, че тая Вазова "Русия" нищо не му говори и му цитирах по памет само началото, за да видя как ще реагира:

"Русия - туй име родно, свято, мило.
То в мрака бива нам светило -
надежда в нашите злини..."

Не се стърпях и го попитах:
- Харесва ли ти? Искаш ли да го има във вашия учебник?
- Не! - отсече спонтанно ученикът, страните му плувнаха мигновено в тежка руменина, в очите му угасна всякаква светлина.
- Защо бе, момче? Това е едно, а може би най-хубавото стихотворение, изразяващо нашата признателност към великата ни освободителка! - не можах да възпра внезапната си изненада.
- Аз мразя Русия! - изгледа ме то явно недружелюбно, в гласа му долових неприязън, очевидно наслоявана в душата му не от вчера.

Моментално изтръпнах, поразен от този ненадеен отговор, който не може да не разтревожи всеки истински българин.

А подобно поведение не е вече за съжаление изолиран случай. То е последица от една целенасочена политика, която не подбира средствата си, за да постигне своята антибългарска и антинародна цел. Започна се най-напред с изхвърлянето на езика на Пушкин и Лермонтов от учебния план на всички видове и степени наши учебни заведения. А с това лишиха младите ни поколения от живителния достъп до една велика култура и водеща в света литература. Може би се налага да припомним на някои недобросъвестни люде, че руски език се е учил в българското училище още в тъмните духовни дълбини на турското робство и не е преставал да се изучава никога след Освобождението, даже и през годините на най-свирепата фашистка диктатура.

Паралелно с това родните ни политици и държавници от всички цветове настъпиха тотално срещу руското влияние в земята на Ботев и Левски. Спря се брутално всякакъв достъп на произведения от наши автори, които под една или друга форма изразяват обичта и признателността на нашия народ към освободителите ни от петвековен османски гнет. Нещо повече, държавници, дори от ранга на президенти, съвсем злонамерено, даже и на националния ни празник - 3 март, избягват да споменават за решаващия принос на Русия за националното ни освобождение и възкръсването на българската държавност. Обикновено не забравят да обвиняват руския царизъм за неговите имперски интереси и незаслужено погазват светлата памет на десетките хиляди поданици на братска Русия, които положиха с беззаветна всеотдайност костите си завинаги в топлата признателна прегръдка на родната ни земя за свободата на своя по-малък славянски брат. Няма да забравя онзи казак, който без повиквателна заповед доброволно повежда седемте си синове да воюват заедно с Достоевски, Верещагин, Гаршин, Гурко, Скобелев, Столетов... и ако трябва, да загинат за нашето избавление от игото на петвековните тирани. И само те ли? Подвигът на този велик народ няма нито прецедент, нито аналог в световната история. Но това едва ли може да попречи на безумието и черната неблагодарност днес най-безцеремонно да го скверни и захвърля пренебрежително на историческото бунище на забвението.

И за жалост тази стратегия не почива ден и нощ. Организират се щурмове и осквернявания на важни и забележителни паметници, отразяващи нашите синовни чувства на преклонение към един народ, който спаси човешката цивилизация от нацизма и фашистката тирания. Да си припомним смъртните закани срещу "Альоша" в Пловдив и многократните унизителни решения и недопустими осквернявания на Паметника на Съветската армия в София. И само там ли?

А какво да кажем за "присъствието" на руската класическа литература, на голямото руско кино и театър, всепризната музика и култура? Съвременният ни духовен живот вече се задъхва от постоянно лансирани и превъзнасяни до небесата всевъзможни "звезди", чиято прехвалена продукция се рекламира едва ли не до припадък от услужливите ни медии, макар че значителна част от нея не може да убеди здравия разум, че обогатява в естетически, нравствен и духовен аспект многолюдните стълпотворения по стадионите ни. Но това е друга тема за разговор, а тя в никакъв случай не е по-маловажна, защото касае духовното ни бъдеще и оцеляването ни като нация.

В случая аз само се опитвам да нахвърлям някои бегли щрихи за сериозно застрашените ни преди всичко културни и изключително потребни връзки с Русия, които, колкото неприемливо да звучат, постепенно замират - нещо, което вече десетилетия скрито и открито се дирижира по сценариите на новите ни "приятели" от Вашингтон и Брюксел. Изглежда някои от големите кресла забравят, че нашите дружески връзки с големия ни славянски брат идват от вековете и са здраво втъкани в основата и зазидани в темелите на българската народопсихология и душевност, и те не могат да бъдат така погубени с лека ръка от самозабравили се лакеи на лицемерни господари.

С тези наистина неспокойни редове аз съм далеч от мисълта, че ние трябва слепешката да тръбим за дружба и обич на всяка цена, като си затваряме очите и не осъждаме днешните руски олигарси, които ограбват богатствата на тази голяма страна, за да трупат милиарди, за да разнасят своята алчност навред по света, а народът от Калининград до Владивосток да тъне в мизерия и нищета. Ние сме били винаги сродени кръвно и духовно с Русия на Пушкин и Лермонтов, на Чехов и Толстой, Маяковски и Шолохов - тези недостижими върхове в световната литература и култура. И трябва да вярваме, че рано или късно нещата ще отидат на мястото си.

Никой няма право да посяга безотговорно на онова, което беше и си остава толкова мило и свято за днешните и идни поколения. Защото ако се събудят само за миг хилядите български опълченци, които са проливали кръв на Шипка и Шейново, край Стара Загора с руските си братя, за да възкръсне отново България, едва ли биха простили на някого, който има куража да произнесе "Аз мразя Русия!" За тези думи едва ли имаме основания да виним момчето от метрото, станало жертва на недостойни внушения и манипулации от още по-недостойни държавници и политици. Именно тях ги очаква суровата, но справедлива присъда на онези, които идват след нас.

в. "Дума"

*Продрум Димов е журналист, писател, общественик, член на Съюза на българските писатели.