Помак е само едно от названията и самоназванията на българите мюсюлмани. То получава публичност през Възраждането и от този период, особено след създаването на модерната българска държава, придобива официален характер, като се използва не само от тогавашната преса, от българските културни дейци, но и от европейските пътешественици, дипломати и историци.
Помаците са планинско население, което живее в повечето от балканските страни като културно-религиозно малцинство: България, Гърция, Турция, Албания, Косово, Македония. Впрочем названията и самоназванията им на Балканите са различни - помаци, ахряни, горани, нашенци, торбеши, потурнаци, и други. Босна е специален случай, защото там славяноговорещите мюсюлмани се наричат босанци и са преобладаващата част от населението.
Всички имат като общ белег това, че говорят на славянски езици, но всъщност в повечето ареали говорят български или негови стари диалекти, а в Босна говорят сръбски, който след войната през 90-те години след някои лингвистични промени се нарича босански. В езика на балканските мюсюлмани присъстват много арабски и турски думи, като едните са свързани с религиозната терминология на исляма, а другите са общо наследство от периода на османското владичество. Другият общ белег е, че
изповядват
сунитски ислям
от ханефитското направление. Има редки изключения, когато мюсюлманите се придържат към суфизма.
Като обща численост (неофициално) експертите смятат, че помаците са около 600-800 хиляди, като в това число се включва и интензивната им диаспора в САЩ и Европа. В момента в България помаците наброяват около 180 000, а през 1992 г. бяха около 300 хиляди.
Според физическата и културната антропология балканските мюсюлмани са близки едни до други, което не е изненадващо, като се има предвид, че първоначалният ареал, който са обитавали, освен безспорната Босна, е системата от планински масиви по централната ос на Балканите - от Източните Родопи до Северноалбанските планини. Разбира се, през годините има различни преселения, някои от които датират още от османския период, а други по-късни, така че малки общности могат да бъдат срещнати на неочаквани места. В България например малочислени групи помаци живеят в села около Ловеч и Тетевен. Такива компактни общности обаче днес могат да се срещнат край Чикаго, около и в Сан Франциско, както и около Памплона (Испания).
Помаците, и нашите, и в другите балкански страни, са страдалци, защото през десетилетията непрекъснато са били обект на балкански съперничества, претенции, иредентизъм, а от там и на насилия, за да бъде променяна тяхната идентичност, религия и национална принадлежност. Рядко в историята някой е патил, колкото тях.
Би могло да се каже, че темата за произхода им е общобалканска, като всяка страна ги свързва със своето минало и претендира те да са част от националното цяло. Често наричам тази мания - комплексите на балканските националисти и историографии.
Балканските историографии са изпълнени с предвзети и далеч от научната добросъвестност тези, когато става дума за местните мюсюлмани, т.нар. помаци, торбеши, ахряни, потурнаци, горани, мюсюлмани.
За пример само ще посоча турската концепция за тюрко-куманския произход на помаците и тяхното заселване в Западна Тракия, Родопите и Пирин след разпадането през 11-и век на "Тюркски куманско-печенежски съюз", който обхваща целите Западни Балкани, или ги наричат просто "родопски турци".
Подобна е гръцката концепция за трако-гръцки произход на помаците, защитена дори в докторат в Медицинския факултет на Солунския университет, който чрез кръвни анализи доказа 50 до 70% кръвно родство между гърците и помаците в селата Ехинос, Сатраи, Ореон, Миливия и Котили. Във връзка с това в гръцката историография навлезе странна терминология - "хематологично родство" или "...археологически, исторически, културни, езикови и хематологични данни убеждават, че помаците са автохтонни траки, тоест древни жители на по-широкото елинско пространство".
Това звучи точно толкова абсурдно, колкото опитите на българската историография между 1985-1989 г. да намери аргументи за нововъведения термин "възродителен процес", доказвайки стария български произход на всички мюсюлмани, живеещи в днешните граници на България - помаците, но включително и турците, потомци на заселници от Анадола. За да бъда справедлива, ще цитирам и в този случай: "Българският произход и принадлежност на ислямизираното население в нашите земи се потвърждава от данните на историята, археологията, езикознанието, етнографията, фолклора и антропологията, т.е. от тези науки, чийто сравнителен анализ поставя изучаването на етногенезиса на народите на строго научна основа".
Подобен тип доктринерски и пропагандни теории всъщност отблъскват славяноговорещите мюсюлмани на Балканите и ги тласкат към това да изобретяват все нови и нови собствени теории за своя произход, за да се отърват най-сетне от натрапените им.
Причината за отсъствието на точни данни за българите мюсюлмани се корени преди всичко в липсата на хомогенност сред тяхната общност. Сред научните среди, а и според утвърдения обществен стереотип, съществува съгласие, че членовете на тази група са етнически българи, които говорят български и същевременно изповядват исляма. От друга страна обаче, самите помаци се идентифицират по най-различни начини и са в процес на търсене на своята идентичност и исторически произход. Една част от тях се обявяват за турци, макар да не говорят турски език и съответно се преброяват като такива, когато им се предоставя възможност. Друга част се идентифицират като българи и сред тях дори е налице тенденция за преминаване към християнството (православие и в някои случаи протестантизъм), както и да проявяват симпатии към националистически партии в България. Трети твърдят, че са
воини
на арабския
халифат
и предосмански посланици на исляма в българските земи. Четвърта група се идентифицират просто като мюсюлмани, припокривайки религиозната с етническата принадлежност, като създават свои теории за произход, че са най-старото автохтонно население на България, което е приело исляма преди идването на османците. Появи се и не съвсем новата "прабългарска теория за произхода" на Ефрем Моллов, кандидат за политик. Впрочем има и една ромска субгрупа, която отдавна се самоназовава като
"аспарухови
българи"
Пети приемат аксиоматичната версия за своя произход - българи мюсюлмани, приели исляма по време на Османската империя.
Българският произход на помаците се доказва не само чрез общността на езика и на традиционната народна култура, но и чрез обилна информация в османските документи, както и от пътешественици.
Всеки историк османист би могъл да потвърди, че първите свидетелства за мюсюлмани в родопските села или махали датират от данъчните османски регистри през края на 15-и и началото на 16-и век. Това са единици хора с български имена, които по една или друга причина преминават към исляма. Според някои учени приемането на исляма е постепенно през вековете, интензивността на ислямизацията достига своя пик през 17-и век, след което в тези села мюсюлманите стават мнозинство, а християните малцинство.
Отчуждението на мюсюлманите идва от факта, че гласно или негласно, още от Възраждането, те биват възприемани като вероотстъпници в определен исторически момент, което ги стигматизира вече столетия. Това не отговаря на истината. В повечето случаи това планинско население е приемало исляма по свой избор, като част от житейската стратегия на домакинствата - икономическа, социална, духовна.
Съществуват десетилетни академични спорове около причините за приемането на исляма на нашите помаци, както и на другите групи от мюсюлмани на Балканите. Интересна е тезата за богомилския произход на селищата, които се превръщат в мюсюлмански. В Босна това се доказва (оспорвано) от артефакти и османски документи. Възможно е (недоказуемо), богомилски да са били и високопланинските селища в Родопите, но това е една научна хипотеза.
Много са версиите за произхода и съдбата на българите мюсюлмани. Има обаче очевидни послания, които нашите мюсюлмани излъчват от десетилетия: да бъдат уважавани като неделима част от българската нация и веднъж за винаги да бъдат пощадени от политически (зло)употреби. Да бъдат оставени на спокойствие в тяхната идентичност и традиционна култура.
Автор: Антонина Желязкова
*Авторката е председателка на Международния център за изследване на малцинствата и междукултурните взаимодействия.