В един филм Джордж Клуни разказваше за тежестта на раницата, пълна със спомени, скъпи вещи и хора, която ни дърпа назад всеки път, щом се опитаме да започнем живота си отначало. Теорията за раницата обаче не важи за нас, българите. Ние сме хора, за които семейството е най-важно. За нас то не е товар, не е бреме... то е смисълът на живота ни. При нас не важи и правилото – оправяй се сам след 18. Нито пък искаме позволение от родителите си да ги навестим. Независимо на колко години сме, в дома на нашите майки и бащи винаги ще има една стая, готова да ни посрещне по всяко време.

Дали обаче и ние сме така всеотдайни към тях, както те към нас? Със сигурност всеки от вас някога е изпитвал угризение, че не обръща достатъчно внимание на остаряващите си родители. Прочетете това писмо, със сигурност ще ви накара да се замислите!

Мое мило момиче,

Когато видиш, че остарявам, моля те – бъди търпелива, но най-вече опитай да разбереш през какво преминавам. Ако, когато говорим, повтарям едно и също нещо хиляди пъти, не ме прекъсвай с думите „Каза това преди минута”... Просто ме изслушай, моля те. Опитай се да си спомниш времената, когато беше малка и аз ти четях една и съща приказка нощ след нощ, докато заспиш. Когато съм прекалено изморена, за да се изкъпя, не се ядосвай и не ме засрамвай. Спомни си как аз трябваше да тичам след теб, когато ти беше малко момиче и се оправдаваше защо не искаш да се къпеш. Когато видиш колко неграмотна съм по отношение на новите технологии, дай ми време да се науча и не ме поглеждай с досада... Спомни си, мила моя, как аз търпеливо те учех да правиш много неща като например да се храниш, да се обличаш, да сплиташ косата си и да се справяш с нещата от живота всеки ден...

Когато видиш, че остарявам, моля те – бъди търпелива, но най-вече опитай да разбереш през какво преминавам. Ако понякога се случи да изпусна нишката на разговора ни, дай ми време да си спомня и, ако не успея, не бъди нервна, нетърпелива или арогантна. Просто знай в сърцето си, че най-важното нещо за мен е да бъда с теб. И когато моите стари и уморени стъпала не ми позволяват да се движа толкова бързо както преди, подай ми ръка по същия начин, както аз ти подавах, когато прохождаше. Когато тези дни настъпят, не бъди тъжна... Просто бъди с мен и ме разбирай, докато стигна до края на живота си с любов. Аз ще те ценя и ще ти бъда благодарна за подареното време и радостта, която споделяме. С една голяма усмивка и огромната любов, които винаги съм имала за теб, искам просто да ти кажа, че те обичам... мое мило момиче.

Липсваш ми.
Мама