Янина, родена си в семейство на украинец и на рускиня, разкажи за тях, как реагираха след референдума в Крим?

Баща ми е треньор по хокей, дълги години беше шеф на стадиона в Киев. Майка ми е геоинженер. Цял живот сме живели задружно, както Украйна и Русия - като едно цяло. Нормално е, че баща ми поддържа своята родина, докато майка ми - Русия, въпреки, че вече 37 години живее в Украйна. В понеделник, след като стана ясно, че Крим се присъединява към Русия, се обадих на майка ми, много бях притеснена, мислех дори, че ще се разделят. Попитах я: Има ли някакъв терор и ще заминеш ли за Русия? Каза - не.

А баща ми е като зомби, както са и повечето хора в Украйна. Там в момента е забранена руската телевизия, заради което пък майка ми страда. Те двамата действително имат често политически спорове.

Какво мислиш за решението на народа на Крим да е част от Русия?

Много се радвам за тези хора. Хората в Крим направиха своя избор, избраха това, което искаха отдавна. Прецениха, че ще им бъде по-добре в състава на Русия. А на мен доскоро и през ум не ми е минавало, че брат ще тръгне срещу брат.

Да, но се случи. Защо?

Случи се, защото Западът се опитва да ни натрапи своята политика, особено Америка, а ние не искаме да я приемем. Въстанахме заради вътрешнополитическите си разделения, за които помогнаха и отвън.

От друга страна господин Кличко - един от двигателите на събитията на Майдана, къде живееше през цялото време преди протестите!? В Хамбург, с промит мозък.

И парите за поддръжката на въстанието на Майдана също дойдоха отвън.

Какви са интересите за това?

По-скоро са териториални интереси, геополитически. Хората в Крим прецениха, че ще им бъде по-добре в състава на Русия. А Западът вдигна толкова врява и наложи исторически санкции на Русия заради териториалния интерес. Просто Украйна без Крим не им е интересна, полуостровът е стратегически.

Ако можеше да участваш в референдума, как би гласувала?

Бих гласувала Крим да се отдели от Украйна и да се присъедини към Русия. Ние няма какво да делим с руснаците, защото те са наши братя. Бяхме 15 прекрасни държави. Както и да ви звучи от устата на един млад човек,ще призная - да, аз тъгувам може би малко за комунистическото време. Може и да беше по-стриктно, може би я нямаше тази свобода, за която толкова се говори, но пък сякаш бяхме по-заедно, по-щастливи.

Сега младите хора в Украйна чувстват ли се по-свободни?

Много от моите приятели ме укоряват за позицията ми относно Крим, която изразявам в социалната мрежа. Казват ми: Как може да пишеш това, не обичаш ли родината си!? На тях отговарям: Аз много обичам родината си, но да обичаш е едно, а да бъдеш фанатик, е съвсем друго.

Младите хора в Украйна, пък и, както казах - хората от средното поколение, са зомбирани, защото получават само определена информация. Пример за това е, че от известно време в Украйна са спрени руските телевизионни канали. Младите в Украйна виждат нещата едностранно, смятат се за окупанти. Казват ми: Защо не искаш в Европейския съюз?! Отговарям им: Какво да искам, като аз живея в една държава - България, в която, въпреки че е в ЕС, администрациите работят като в Украйна, хората получават минималната работна заплата от 150 евро, както е и в Украйна. България е в ЕС, а е толкова различна от качеството на живот в другите държави от съюза, като Германия например.

Да не говорим, че в момента в Украйна е пълен хаос. А истината е, че хората в Украйна се чувстват много уморени. Искат просто спокоен и сигурен живот, както и българите. Както тук в България, така и в Украйна обикновеният човек мечтае просто да се появи такава личност, която да приеме съдбоносна водаческа мисия. В Украйна например, сочат персоната Юлия Тимошенко като такава личност. Сега много хора се надяват на нея - демократката. Истината обаче е, че много хора, в което число съм и аз, най-после прозряхме, че такъв водач като нея не ни върши работа, защото Тимошенко е слаба като политически идеи. Сега всички в Украйна сме отправили поглед към президентските избори на 25 май, защото те ще са най-ключови за бъдещето на поколения украинци.

От къде идва това зомбиране, за което говориш?

Аз като човек, която се намира отвън, виждам нещата другояче, различно от връстниците си в Украйна Сега живея в България, която е част от Европейския съюз, и виждам и позитивните, и негативните неща.

Трудът в България не е уважаван и е много ниско заплатен. Българската държава не беше подготвена да влезе в ЕС, също така неподготвена е и Украйна. Ние все още сме посткомунистически държави според начина си на живот и управление. А в ЕС, където са свикнали да живеят по капиталистически, разликата между такива държави като нашите и другите – старите членки, е осезаема. Нашият манталитет не е подходящ за техния начин на живот. Дори да вземем разликата в религиите - ние сме православни, а православието проповядва смиреност, кротост. Католицизмът, който е в повече държави - членки на ЕС, е със съвсем други основни ценности. Освен това славяните сме по-топли хора, по емоционални, а западняците са по-студени.

За 33-те си години си доста квалифициран млад човек. Имаш две висши образования от родината си Украйна, но как се озова в Германия и в крайна сметка в България?

Завърших в родината си първо висше за ресурсен учител, педагогика със специалност дефектология и второ висше - спортна психология. Спечелих олимпиада по английски език с награда да замина за Ванкувър, Канада, където можех да продължа обучението си. Украйна обаче не ме пусна, защото бях на 21 години, образована, неомъжена – за тях бях потенциална емигрантка.

По-късно баща ми предложи като алтернатива да замина за Германия, ако искам да се развивам в европейска държава. В Германия работих в Нокия, там се запознах с бащата на детето си - българин от село Сусам. И така пристигнах при вас през 2008 година. Имам син, който скоро ще е ученик.

Говориш перфектно английски, немски, родния украински и руски, а вече доста добре и български, но работиш в хранителен магазин, чувстваш ли се ощетена заради това?

По-скоро примирена, но само засега, защото като родител съм отговорна синът ми да има храна, да ходи на детска градина, да е сравнително задоволен. Работила съм и като сервитьорка, и в магазини за промишлени стоки. Не ме е притеснявала работата, какво като съм с един куп дипломи, по-скоро ме е смущавало и натъжавало отношението на хората, неуважението към дадени професии. Обръщението на „ти“ към сервитьорите като към слуги много ме е дразнело. Въпреки всичко мечтая да се развивам, не защото съм велика, а защото завърших образованието си с много любов. Искам да работя с децата, обичам ги и чувствам, че има на какво да ги науча, да им споделя.

Голямата ти мечта е в България, искаш да направиш детска градина, как смяташ да я осъществиш?

Трудно е за една чужденка. Особено с моята специалност- дефектология. На няколко пъти съм кандидатствала за работа по специалността, но не ме искат, защото съм с руски акцент.

А детската градина ми е голяма мечта. Имам разработен бизнес план. Мога да тегля кредит, за да финансирам начинанието. Искам в нея да има прием както за здрави, така и за деца с физически увреждания. Децата трябва от малки да се научат на взаимопомощ, да приемат различния, без да го сочат с пръст. Малките трябва да бъдат възпитавани така, че да виждат в хората силните им качества, да се респектират от тях, а не да се отнасят снизходително заради даден недъг. Децата трябва да умеят да споделят, да имат правото да изразяват себе си, да имат самочувствието на бъдещето.

В България ме изумява фактът, че в детските градини плащат една такса, после родителите плащат още и още, за какво ли не.

Другото, което не ми харесва в сегашната система в хасковските детски градини, е този разнос на храна от обща кухня, където се готви и за големи, и за малки. В моята мечтана детска градина бих искала да се готви на място, храната да е топла, да има домашен уют. Мечтая, но нямам представа точно как и кога ще се случи. Според мен, за да изпълнява социалната си функция една детска градина, таксите в нея трябва да бъдат съобразени с възможностите на родителите. Ако са по-заможни хора - да плащат малко повече от бедните. Така хората, като общество, ще си помагат. Освен това смятам, че частните детски градини също трябва да получават държавно финансиране, както и общинските. Така ще се появи градивната конкуренция в системата, няма да има назначение на принципа наши и ваши, а само на база квалификация и желание за работа.

Това е много важно, защото отношението към децата трябва да е много специално, като към чуплива супер скъпа и много ценна кристална купа.

Но в крайна сметка всичко това са моите мечти.

Проучвала съм възможностите и знам, че процедурите са отчайващо тежки. И фактът, че съм с украинско гражданство прави мисията ми почти невъзможна. Обмислям вариант да сменя гражданството си с българско, но в Украйна двойното не се признава и това означава, че трябва да се откажа от украинското. И този избор много ми тежи. Сърце не ми дава да се откажа от родината.

Аз съм украинка, благодарна съм на родината си, че ми даде възможност да уча. Синът ми е роден е в Германия. Момченцето ми е по една четвърт украинец и руснак, наполовина българин. Възпитавам го в патриотизъм, въпреки, че самата аз не съм българка, говоря му, уча го, че той трябва да е горд българин и да обича родината си искрено, всеотдайно, но не зомбирано и фанатично.