Среща с писателя Деян Енев ще се проведе петък от 17 часа в Регионалната библиотека „Христо Смирненски” в Хасково. На нея ще бъде представена най-новата му книга „Малката домашна църква”. Притчите в нея са писани за портала „Култура” в продължение на година. После Деян Енев отделил част от публикациите и ги събрал в книга. „Малката домашна църква”.
Ето една от притчите, която авторът любезно предостави за Haskovo.net:
Страната на Мунчо
Посвещавам тази кратичка, но поучителна и в крайна сметка оптимистична
история на паметта на журналиста Генчо Бъчваров. Той почина миналата година на
83-годишна възраст. Имах щастието да работя известно време под негово
ръководство в редакцията на възстановения за половин година от Петьо Блъсков в
средата на деветдесетте години на миналия век в. „Отечествен фронт”. Бай Генчо беше голям оптимист и светъл човек. Той беше бързорек, чист като дете и с много точен журналистически усет. Тъкмо той, между другото, произнесе думите, които, мисля, днес трябва да бъдат заковани на входа на всяка редакция:
“Ние, поколението, което работи от годините след Девети септември до промените през 1989 г., имаме грях към българската журналистика. Ние започнахме този период, застанахме на ръководни места и ние го завършихме - да направим сметка колко поколения в професията сме задушили, не сме им дали път да се развият. Това беше грях и ние не можем да го скрием.”
Преди няколко години на връщане от морето с жена ми минахме през Сопот. Решихме да спрем и да разгледаме градчето. Повъртяхме се в центъра и сетне, понеже времето беше свежо, майско, поехме извън града. Когато пътят напусна градчето, наоколо се ширна изумрудена планинска морава, осеяна със стотици пънове. Времето беше прекрасно, меко и топло и разходката сред природата беше много приятна. Само дето не проумявахме каква е тази така кърджалийски отсечена и бастисана гора. Изведнъж се сетих, че Вазов описва Сопот като селище, потънало във вековни орехови гори. Това бяха Вазовите орехови дървета. Почти на часа зърнахме и воденицата, в която се крие Бойчо Огнянов, след като избягва от потерята в началото на романа «Под игото». Не след дълго пътят ни изведе до портите на манастира. Отпред се търкаляха счупени шишета, а сред шишетата спеше пиянски сън някакъв човек. Ние го заобиколихме и потропахме на вратата. Отвори ни една ослепяла от старост монахиня, която ни покани в дворчето и ни почерпи с орехово сладко и чаша вода. Тя ни се извини, че не може да влезем в църквата. Каза, че църквата от години е в ремонт и е затворена. Поседяхме, починахме си, целунахме ръка на монахинята и станахме да си ходим. Аз попитах монахинята дали няма някакъв по-пряк път до града.
- Пътят е един – каза монахинята. - Минава през ореховата гора. Няма как да
се заблудите.
- Няма никаква орехова гора, майко – казах аз. – Всичко е изсечено.
Тогава монахинята бръкна в джоба на черната си дреха и извади едно орехче.
- Като няма орехова гора, посадете си я – каза тя.
Ще завърша така. Сега, след като се разбра, че сме изсекли до корен вековната българска орехова гора, нека поне да внимаваме да не загубим последните орехчета, които стискаме в джобовете си. Нещо повече, нека всеки от нас час по-скоро да засади своето орехче – защото пътят е един и той минава през ореховата гора.
Стига сме слушали единствено ехтенето на брадвите в това невиждано и нечувано сечище, наречено България.
Думи на Никола Радев на премиерата на 25 април в София:
„В самото заглавие на книгата му има нещо съкровено, чисто и самотно. То празнува в душата и остава за дълго като знамение. Неговата праведна книга трябва да се препрочита, тя е като заклинание с чудотворна сила, като аязмо, от което си тръгваш прогледнал и проходил. Защото в тази книга Деян Енев е писал за родината, думите му са горък поплак за Майка България. Той не бяга от човешката мъка, покланя се на омъчените, които тя попарва и стапя като вощеници. Прокобата на всеобщото страдание и оскотяване тегне като смог над земята ни бащина. На този фон държавното самохвалство на управляващите отеква като гръмовито оригване на канибали, прикрили се със скъпи маркови парцали. Писателят ги приковава точно като мухи в хербарий, презрението му е убийствено и окончателно, без давност.
Същевременно „Малката домашна църква“ е инициирана от доброта и милост,
от православна кротост и опрощение. Книгата му се родее с книгите на
големите български майстори, чиито златни страници светят от състрадание
и кураж. Тя е и документ, че български писател е казал и заклеймил жестоките истини на времето, в което живеем. Казал ги е с достойнство и тиха ярост...“
Талантът е само част от Деян. Не знам точно каква част. Друга, не по-малко важна част, е трудът. През годините Деян Енев с работа и безброй нощи над думите изкачи стръмните хребети на Словото и достигна върхове, до които малцина са се домогвали. Достигна онази простота, която мнозина наричат талант, но не е това, или поне не е само това.
Имам проста рецепта за добра литература. Добра литература е тази, която те сграбчва за гърлото, докато четеш. Всичко останало е компромис.
В съвременната българска литература не са много перата, които го постигат. Деян Енев е едно от тях.
В петък можете да се убедите в това.
Тодор Кръшков