Четвърт век след смазването на протеста на площад "Тянанмън" в Пекин и падането на Берлинската стена няма кой реално да се конкурира с либералната демокрация, твърди американският учен Франсис Фукуяма. Точно преди 25 години той написа прочутото си есе "Краят на историята?", публикувано в малкото списание National Interest. Сега Фукуяма се връща към тази тема от страниците на "Уолстрийт джърнъл", където споменава и България, макар и не в най-приятна светлина.

"Това стана през пролетта на 1989г. и за онези от нас, въвлечени в големите политически и идеологически спорове на студената война, това бе невероятен момент. Статията се появи няколко месеца преди падането на Берлинската стена, точно по времето, когато на "Тянанмън" вървяха протестите за повече демокрация и сред вълна от демотратични промени в Източна Европа, Латинска Америка, Азия и Африка на юг от Сахара.

Твърдях, че историята (в най-широк философски смисъл) се развива много по-различно от начина, по който си представяха мислителите. Процесът на икономическа и политическа модернизация водеше не към комунизъм, както твърдяха марксистите и СССР, а към една форма на либерална демокрация и пазарна икономика. Историята - написах аз тогава - изглежда достига своята кулминация в свободата: изборно управление, индивидуални права, икономическа система, в която капиталът и трудът се движат под относително умерен държавен надзор.

Поглеждайки към това есе от днешните дни, нека започнем с очевидното - 2014г. е много по-различна от 1989г.

Русия е създаващ бъркотия електорален авторитарен режим, захранван с петродолари и опитващ се да изнудва съседите си и да си върне територии, изгубени при разпадането на СССР през 1991г. Китай остава авторитарен, но е втората по големина икономика в света и също има териториални амбиции в Южнокитайско и Източнокитайско море. Както неотдавна писа анализаторът на международната политика Уолтър Ръсел Мийд, старомодната геополитика се завърна с гръм и трясък и глобалната стабилност е застрашена в двата края на Евразия.

Проблемът с днешния свят не е, че авторитарните режими са във възход, а че много от демокрациите не се справят добре

Вижте Тайланд, където протритата политическа тъкан се скъса и бе заменена с военен преврат, или Бангладеш, чиято система е заложник на две корумпирани политически машини. Много държави, за които се смяташе, че са направили успешен преход към демокрация - Турция, Шри Ланка, Никарагуа - се плъзгат обратно към авторитарни практики. Други, включително новоприетите Румъния и България, все още са заливани от корупция.

А какво става с развитите демокрации - и САЩ, и ЕС преминаха през остра финансова криза, което означава анемичен икономически растеж и висока безработица особено сред младите. Макар американската икономика да започва да се въздига, ползите от това не са за всички и разделената и превзета от партийни интереси политическа система на страната едва ли може да е ярък пример за останалите демокрации.

Опровергана ли беше моята хипотеза за края на историята или се нуждае от сериозна ревизия? Убеден съм, че основната идея остава вярна, но и днес разбирам много неща за естеството на политическото развитие, които не ми бяха толкова ясни в бурните дни на 1989г.

Когато се наблюдават мащабни политически тенденции е важно човек да не се разсейва с краткосрочни събития. Отличителната черта на стабилната политическа система е дългосрочната й устойчивост, а не как се е представила тя през последните 10 години.

Да започнем с това колко драматично се промениха през последните две десетилетия икономическите и политическите системи. На икономическия фронт световната икономика премина през огромно увеличаване на продукцията - тя нарасна 4 пъти между началото на 70-те години и финансовата криза от 2007-2008г. Макар кризата да бе тежък удар, нивото на просперитет по света се увеличи впечатляващо по всички континенти. Това се случи, защото светът бе втъкан в обща либерална система от търговия и инвестиции.

Дори в комунистически държави като Китай и Виетнам доминират пазарните правила и конкуренцията.

Големи промени настъпиха и в политическата сфера. През 1974г. според Лари Даймънд от Станфордския университет е имало само 35 демокрации, което е било под 30% от страните по света. През 2013г. броят им се увеличи до около 120 или над 60% от всички държави. През 1989г. настъпи само едно внезапно ускоряване на явлението, което покойният Самюел Хънтингтън от Харвард нарече "третата вълна" на демократизация - вълна, започнала с прехода в Южна Европа и Латинска Америка близо 15 години по-рано и разляла се по-късно към Азия и Африка на юг ог Сахара.

Възникването на глобален икономически ред, основан на пазарите, и разпространяването на демокрацията очевидно са свързани. Демокрацията винаги се е опирала на една многобройна средна класа, а в рамките на едно поколение навсякъде рязко се увеличиха проспериращите и имотни граждани. По-заможното и по-добре образовано население обикновено и изисква повече от управниците си - понеже плащат данъци, те смятат, че имат основание да търсят сметка на служителите на администрацията. Много от непоклатимите бастиони на авторитаризма в света са богати на петрол държави като Русия, Венецуела или режимите в Персийския залив, където "ресурсното проклятие" дава на управниците огромни приходи, които не идват от гражданите им.

Дори да вземем предвид способността на богатите на петрол автократични режими да се съпротивляват на промените, от 2005г. насам наблюдаваме нещо, което Лари Даймънд от Станфордския университет нарече глобална "рецесия на демокрацията". "Фрийдъм хаус" отчита през последните 8 години намаляване на броя на демокрациите и на качеството на демокрацията (честнни избори, свобода на медиите и т.н.).

Но нека поставим това свиване на демокрацията в перспектива - макар да се тревожим за авторитарните тенденции в Русия, Тайланд или Никарагуа, всичките тези държави бяха безпощадни диктатури през 70-те години. Въпреки вълнуващите революционни дни на площад "Тахрир" в Кайро през 2011г., Арабската пролет изглежда няма да донесе реална демокрация никъде другаде, освен в Тунис - страната, в която започна. Но пък в дългосрочен план тя може би ще донесе по-отговорна политика. Очакванията това да се случи бързо бяха нереалистични. Забравихме, че след революциите от 1848г. - европейската "Пролет на народите" - трябваха още 70 години, за да се укрепи демокрацията.

В сферата на идеите обаче все още няма реални конкуренти на либералната демокрация

Макар да потъпкват демократичните идеали, Русия на Владимир Путин и Иран на аятоласите все пак се съобразяват с тях. Защо са му иначе псевдореферендумите за "самоопределение" на Източна Украйна? Някои радикали в Близкия изток може да мечтаят за възстановяване на ислямския халифат, но това не е изборът на мнозинството от хората в близкоизточните държави.

Единствената система, която изобщо може да изглежда като конкурент на либералната демокрация, е т.нар. китайски модел

смесващ авторитарно управление с частично основана на пазара икономика и висока степен на технократска и технологична компетентност.

И все пак, ако ми предложат да се обзаложа дали след 50 години САЩ и Европа ще приличат повече на Китай или ще бъде обратното, ще заложа на второто без да се замисля. Има много основания да смятаме, че китайският модел е неустойчив. Легитимността на системата и партийната власт разчитат на силни темпове на растеж, който няма да продължи докато Китай опитва да премине от страна със средни доходи към такава с високи доходи.

Китай натрупа много скрити слаби места като отрови почвата и въздуха си и макар в сравнение с повечето авторитарни системи управлението да е по-отговорно, когато настанат по-трудни времена, множащата се средна класа на страната вероятно няма да приеме сегашната система на корумпиран патернализъм. Китай вече не разпространява някакъв универсален идеал отвъд границите си, както правеше в революционните дни на Мао. С увеличаващо се неравенство и огромните предимства за хората с правилни политически връзки "китайската мечта" не е нищо повече от власт на едно малцинство, опитващо се много бързо да забогатее.

Всичко изброено дотук не означава, че можем да се самоуспокояваме със състоянието на демокрацията през последните няколко десетилетия. Тезата ми за края на историята никога не е имала за цел да бъде детерминистична или да е опростена прогноза за неизбежния триумф на демокрацията по целия свят. Демокрациите оцеляват и успяват, единствено защото хората имат воля да се борят за върховенството на закона, човешките права и отговорността на политиците. Подобни общества зависят от лидерите, способността си да се организират и просто от обикновен късмет.

Основният проблем в обществата, стремящи се да бъдат демократични, е неуспехът им в предоставяне на основното нещо, което хората искат от правителството:

лична сигурност, споделен за всички икономически растеж и основни обществени услуги (особено образование, здравеопазване и инфраструктура), необходими за това всеки да има възможности пред себе си. Защитниците на демокрацията с основание се фокусират върху това да бъде ограничена властта на теранични или хищнически държави. Но те не отделят много време на това да помислят как да се управлява ефективно. По думите на Удроу Уилсън, те се интересуват повече от това "да контролират, отколкото да вкарат енергичност в управлението".

В това бе провалът на Оранжевата революция от 2004г. в Украйна, свалила за пръв път Виктор Янукович. Лидерите, дошли на власт след тези протести - Виктор Юшченко и Юлия Тимошенко - пропиляха енергията си в боричкане помежду си и в сенчести сделки. Ако на власт бе дошла ефективна демократична администрация, която да прочисти Киев от корупцията и да стабилизира държавните институции, управлението можеше да създаде легитимност в цяла Украйна, включително в руски говорящият Изток, далеч преди Путин да стане достатъчно силен, за да се намеси. Вместо това демократичните сили се дискредитираха и проправиха пътя за завръщането на Янукович през 2010г. Така бе подготвена почвата за напрежението и кървавия конфликт от последните месеци.

Индия е възпирана от същото изоставане в постиженията, когато я сравнят с авторитарен Китай. Впечатляващо е, че от основаването си през 1947г. тази страна успява да бъде демокрация. Но индийската демокрация не е много привлекателна и отблизо тя предизвиква ефект, подобен на загубата на апетит за кренвирши, когато разберете как точно се произвеждат. Системата е просмукана от корупция и връзкарство; срещу 34% от победилите на последните избори в страната са повдигнати обвинения и ги очакват процеси за престъпления като убийства, отвличане, сексуално насилие.

Върховенството на закона съществува в Индия, но законът действа толкова бавно и неефективно, че мнозина умират преди изобщо случаите им да стигнат до съда. Индийският Върховен съд е задръстен от над 60 000 дела, твърди в."Хиндустан таймс". Сравнена с автократичен Китай, най-многолюдната демокрация в света е напълно неспособна да предостави модерна инфраструктура или основни услуги като чиста вода, ток или основно образование.

В някои индийски щати 50% от учителите изобщо не се явяват на работа, твърди икономистът Жан Дрезе. Нарендра Моди, хиндуистки националист със спорно минало на толериране на насилие срещу мюсюлманите, току що бе избран за премиер с впечатляващо мнозинство с надеждатга някак си да разчисти блатото на индийската политика е просто да накара нещата да се случват.

Американците като никой друг често не разбират необходимостта от ефективно управление и се занимават предимно с ограничаването на властта. През 2003г. администрацията на президента Джордж Буш изглежда смяташе, че демократичното управление и пазарно ориентираната икономика ще се появят от само себе си в Ирак, след като САЩ елиминират диктатурата на Саддам Хюсеин. Те не разбираха, че това се случва при взаимодействието на сложни институции - политически партии, съдилища, имуществени права, споделена национална идентичност - еволюирали в течение на десетилетия и дори векове в развитите демокрации.

За съжаление, неспособността да се управлява ефективно, се простира и в САЩ. Конституцията ни, създадена умишлено да предотвратява тиранията чрез умножаване на контратежестите и разделението на властите на всички нива на управление, се превърна във "вето-крация". В силно поляризираната и дори отровна политическа атмосфера във Вашингтон управлението не успява да се придвижи ефективно нито напред, нито назад.

Сред истерия и от двата лагера САЩ са изправени пред много сериозен фискален проблем за дълги
години, ако не се постигне разумен политически компромис. Конгресът обаче от няколко години не е приел бюджет според собствените си правила, а миналата есен цялата администрация спря, защото републиканците не успяха да се договорят за изплащането на стари задължения. Макар американската икономика да остава източник на чудесни иновации, в момента американското правителство едва ли може да е вдъхновяващ пример.

Четвърт век по-късно най-сериозната заплаха за хипотезата за края на историята не е, че се е появил някакъв по-добър модел, който един ден ще измести либералната демокрация; не го създадоха нито ислямската теокрация, нито китайският капитализъм. След като тези общества слязат от асансьора на индустриализацията, социалната им структура започва да се променя така, че хората настояват за повече участие в политиката. Ако политическите елити отговорят на тези искания, стигаме до някаква версия на демокрацията.

Въпросът е дали всички държави неизбежно се качват на този асансьор. Проблемът е възелът между политика и икономика. Преди да се появи, икономическият растеж изисква определен минимум от институции като договори, които се спазват, както и публични услуги, на които можеш да разчиташ. Но тези базови институции трудно се създават в крайна бедност и политическо разделение.

В историята обществата са се измъквали от този капан случайно, например когато лоши неща (като войната) често създават добри неща (като модерното управление). Но изобщо не е сигурно, че това може да се случи на всички.

Вторият проблем, който не засегнах преди 25 години, е за почитическия упадък, за асансьора, слизащ надолу.

В дългосрочен план всички институции могат да загният

Те често са закостенели и консервативни; правилата, дали отговор в една историческа ситуация, не е задължително да са подходящи, когато се променят външните обстоятелства.

Нещо повече - модерните институции, създадени да бъдат "безлични", често биват превзети от могъщи политически играчи. Естествената за хората тенденция да облагодетелстват семейството и приятелите си действа във всички политически системи и превръща свободите в привилегии. Това важи с пълна сила и за демокрациите (вижте данъчното законодателство на САЩ), и за авторитарните системи. При такива обстоятелства богатите стават по-богати не само заради по-високата възвръщаемост на капитала, както твърди френският икономист Тома Пикети, а защото имат облагодетелстван достъп до политическата система и могат да използват връзките си за прокарване на собствените си интереси.

Що се отнася до технологичния напредък, той е доста капризен в разпределянето на ползите. Иновации като информационните технологии разширяват властта, защото правят информацията евтина и достъпна, но те също така съсипват нискоквалифицирани работни места и застрашават съществуването на една по-многобройна средна класа.

Никой, живеещ в стабилна демокрация, не бива да е 100% убеден в оцеляването й. Но въпреки приливите и отливите в световната политика, силата на демократичните идеали остава огромна. Виждаме го в масовите протести, които продължават да избухват от Тунис през Киев до Истанбул, където обикновените хора изискват от правителствата си да признаят достойнството им на човешки същества. Виждаме го и в милионите отчаяни бедни, които всяка година бягат от Гватемала или Карачи към Лос Анжелис или Лондон.

Дори да се питаме кога всички ще стигнат там, никога не бива да се съмняваме какъв тип общество лежи в края на историята.

Франсис Фукуяма работи в Института за международни изследвания "Фрийман Спогли" на Станфордския университет. На 1 октомври излиза новата му книга "Политически ред и политически упадък: От индустриалната революция до глобализирането на демокрацията".