„За богатството на Кара Димитър за първи път чух, когато бях втора година в армията за отбиване на военната си служба. Първата година изкарах в Школата за запасни офицери в Шумен (тогава Коларовград) и като първенец на випуска предсрочно бях произведен в чин младши лейтенант. През втората година служех като АВ техник в Софийската дивизия. В школата бях получил много добра подготовка по ремонта на артилерийско и стрелково оръжие. В дивизията отстранявах повреди в картечници, автомати и пистолети, които бяха обявени за непригодни. В началото на август 1965 г. ме изпратиха в заставата на Маказа, защото според граничарите автоматите им стреляли неточно", разказва Йордан Василев пред 24rodopi.com.
Пътуването се оказа истинско приключение. С влак стигнах до гара Подкова - най-южната в България. Там ме чакаше войник с два коня. Яхнах единия и потеглихме за заставата. За първи път яздех кон и това ми хареса. Оказа се обаче, че за това нещо човек трябва да е подготвен. След около 5 км почувствах болки в таза и кръста, които ставаха все по-силни. Слязох от коня и тръгнах пеша. Войникът ми каза, че така доникъде няма да стигнем, защото има много път до заставата, но аз му отговорих, че на коня повече няма да се кача.
След 4 ч., когато вече беше почти мръкнало, стигнахме до село Чорбаджийско. Войникът ме заведе в къщата на кмета, който ни нагости с нещо като яхния, а после отидохме в училището, където ни настани да преспим в кабинета на директора. На сутринта тръгнахме отново и след 1 км ни пресрещнаха граничарите, защото започваше забранената зона. Провериха ни щателно документите и ни пропуснаха да продължим пътя си. Към 11 ч. най-после стигнахме до заставата.
Там ме посрещна командирът и веднага ме заведе в помещението, в което се съхраняват автоматите. Даде ми трима войника да ми помагат и ни пожела успешна работа. Още с първия оглед прецених, че оръжията са крайно лошо поддържани. В цевите имаше нагар, мушките бяха изместени. Отначало мислех, че ще свърша работата за 2-3 дена, но се оказа, че престоят ми тук ще е повече от седмица.
По някое време командирът на заставата ми предложи да се разходим из околността. Много се изненадах, когато го видях да носи нещо, което ми заприлича на уред за откриване на мини, но той поясни, че това е металотърсачка негово изобретение и по пътя ми обясни за какво я използва. През ХVІІ в. тези места са били владение на Кара Димитър - българин с мюсюлманско вероизповедание. Със султански берат му било възложено да охранява прохода от разбойници, поради което бил освободен от данъци. Имал петима синове, които на смени с по 10 души са стояли на стража ден и нощ.
Самият Кара Димитър с 20 души, качени на катъри и мулета, прочиствал околностите от бандитите. Той се присвоявал заграбеното от тях, а синовете му събирали на прохода такса от керванджиите и пътниците, за да ги пуснат да преминат през него. Така натрупал несметно богатство.
В Чорбаджийско, което тогава се казвало Дагоглу (в превод от турски - Планинско), построил голям сарай. Някъде към 1690 г. бейовете от Беломорието завидели на благополучието на Кара Димитър и изпратили донос до великия везир в Станбул, че той ограбва керванджиите и пътниците, които преминават през прохода. Дошъл негов пратеник да разследва и видял, че няма такова нещо, но поискал от Кара Димитър да му даде 3000 жълтици, за да го оневини пред великия везир.
Той така се ядосал, че в изблик на гняв прерязал гърлото на пратеника с ножа си. Когато се опомнил, разбрал, че за него няма да има пощада. Запалил сарая си, натоварил парите на 16 мулета и стигнал до Маказа.
По-нататъшната му съдба не е известна. Според преданието е заровил парите си някъде наоколо и в продължение на повече от 300 г. иманяри ги търсят. Не повярвах на тази история. Но капитанът ми показа 2 големи сребърни монети, които намерил в ровина, образувала се след проливни дъждове, и затова продължава да търси.
След 8 дни приключих работата си на заставата и си тръгнах. По пътя се спрях в Чорбаджийско да изпия една лимонада. Заговорихме се с кръчмаря и го попитах дали е чувал за имането на Кара Димитър. Отговори ми, че всички в селото знаят за него. Не е известно къде е бил сараят му, но преди 4 години една жена, докато копаела картофената си нива, намерила златна пара. Щом се разчуло за това, дошли от окръжния музей в Кърджали, взели монетата и сега тя се намира в него. Ама дали е била от имането на Кара Димитър не се знае.
