Иван Чаушев е роден на 28 февруари 1935 година. Той е актьор, дълги години играл в Хасковския театър. Любовта му към седмото изкуство съпътства и другата негова страст -рисуването. 80-годишният си юбилей Почетният гражданин на Хасково отбеляза с изложба в галерия „Форум“. На нея бай Иван, както го наричат хасковци, показа съвсем нови картини, рисувани през последните две години.
Последната ви изложба, открита на 19 март в галерия „Форум“, е юбилейна, с малко тъга ли е изпълнена или с много радост?
Аз почти нищо не правя с тъга. Може би само с малко тъга си спомням за младостта, за детство, защото детството на моето поколение не беше много радостно, но пък беше истинско.
А тази изложба я правих с кеф, дето се казва. Защото ако престана да се занимавам с рисуването, а и вече не съм и в театъра, просто трябва да си отида, а аз смятам, че имам още работа.... поне още един юбилей да преживея...
Изложбата се казва „Пътят“, от позицията на 80-те години живот, изминат ли е този път на Иван Чаушев...
Още вървя...
Колко е утъпкан този ваш път, какво сте преживели по него?
Много трънаци имаше... още ме болят и петите от трънищата, трапищата, завоите, изкачванията...не съм светец, не съм праведен, даже съм малко калпав човек... излизал съм от равновесие, извън пътя. Но пак съм се връщал.
Но не са ли именно изкачванията, прескачанията, спусканията по пътя есенцията на живота, неговите предизвикателства?
Моят път не е гладък, но друг не искам да имам, ако пак трябва да тръгна от начало. На мен, ако нещата ми тръгнат нормално, аз ще преобърна света, но ще си създам трудности, за да мога да преодолявам, да прескачам...тогава съм жив! Имам нужда от това!
По пътя си повече добри хора или повече болка от тях срещнахте?
Повече са добрите, има много добри хора. За всички останали казвам: Просто да им е! Да ми простят тези, към които съм бил грешен и просто да му е на този, който ме е обидил, наскърбил. Умея да прощавам, защото аз си имам път - имам си рисуването, имам си театъра, имам си риболова, така като гледам, имам си и почитанието на хората. Ето, благодарен съм им, направиха ме и почетен гражданин на Хасково, удостоиха ме с най-голямата награда на Хасково за литература и изкуство на името на Александър Паскалев.
Роден сте в пловдивското село Брани поле, как се случи това с театъра, колко път изминахте до театралната сцена от вашето село?
Стана уж случайно, но аз съм сигурен, че всъщност нищо случайно в живота не става! От малък обичах да кокетнича, да привличам вниманието, да ме гледат и харесват, обичах да се показвам, така да се каже, все гледах да изпъкна. Баща ми Георги - работлив и благ македонец, много обичаше да ходи на кино. Всяка неделя грабваше торбата, отиваше в Пловдив и се прибираше у дома, когато изгледа всички филми. Майка ми Екатерина пък знаеше много приказки, беше много сладкогласна, пееше страхотно и македонски песни, ето така простичко и по човешки. Хлапетата от селото бързаха да нанижат тютюна, идваха да помагат и за нашия, та да се приключи по-бързо и майка ми да седне да разказва, да попее.
Когато завърших прогимназия, родителите ми нямаха пари да ме изпратят да уча, затова започнах работа в общината като разсилен - водех преписките на кмета, биех барабана и съобщавах за събитията в селото - за събрания и за жура /танцуване/.
За Нова година нашите младежи започнаха репетиции на пиесата на Рачо Стоянов, за мен най-хубавата българска пиеса, „Майстори“. Репетираха само вечер. А аз ходех, защото трябваше да паля печката, да затварям после канцеларията, седях и ги чаках да свършат. Да, обаче нещо групата не хареса изпълнителя на една от главните роли - на майстор Живко. Взеха я от него и ми я дадоха на мен. Знаех ролята, бях я запомнил, докато ги чаках вечер. И така, 14-годишен, първата ми роля беше на печен майстор, влюбен, разлюбен, но майстор-дърворезбар. Изиграх аз ролята, нашенци много ме похвалиха. Така през 1951 г. се явих на конкурс в Пловдивския театър, приеха ме и като се завъртя работа...тръгна...
В Пловдивския театър бях приет за любител, за масови сцени. Но от време на време ми даваха и малки роли. Любопитното в тази история е, че докато си намеря квартира в Пловдив, ходех пеш от село, което е на 6 км. от града, и после обратно. Така по два пъти на ден за репетиции и представление.
Изминавали сте в продължение на три месеца по 24 км. всеки ден заради това да бъдете артист?
Да, 24 километра към театъра... бях и в профсъюзния театър, после когато започнах работа в завод за тракторни части, където бях първо общ работник, после шлосер, после тенекеджия и водопроводчик, играех и в заводската трупа. Получих национална награда на национален работнически преглед.
Две години подред 1953-а и 1954-а кандидатствахме с мой приятел във ВИТИЗ, но ни късаха. През 1954 година ме приеха в Студията на Театъра на народната армия.
Явихме се няколко момчета работничета от Пловдив. Докато кандидатствахме, нямаше къде да спим и се подвизавахме в телефонните кабини, когато валеше, и на пейките в парка при хубаво време.
Явихме се на държавен изпит с две постановки „ Коварство и любов“ с постановчик Стефан Гадуларов и „Звезда без име“, режисирана от режисьора на Театъра на Армията Кънчо Илиев. И с двете роли в тези спектакли получихме актьорско звание. Призна ни се полувисше актьорско майсторство - определение, което и до днес ми е странно - как някой може да е полуактьор... но както и да е... времена...
Изпратиха ни в Дупнишкия театър с тези две постановки и така заиграхме на голямата сцена. Следващата година се обадих в хасковския театър, приеха ме и така се отзовах тук.Първата ми роля в Хасково е Жельо в драмата „Вампир“ на Антон Страшимиров.
А как се случи с рисуването?
Ходих войник на стари години - 28 годишен. Един ден се наложи да замествам друг войник, който беше приет във ВИТИЗ и поех неговата роля в една гръцка пиеса, така се отзовах в ДНА-Пловдив. Един ден просто се качих при художника на театъра Петър Пейковски. Той работеше - на един вестник беше нацъркал бои и с един кухненски нож вземаше от тях и ги наслагваше... тогава ми замериса хубаво - на темпертин... после в Дома на армията в Хасково тогавашният художник Георги Ташев ми обясни как се работи с маслените боички.
Коя е първата ви картина?
Тя е по поръчка на шефа на тогавашното Дружество на тракийците в Хасково. Трябваше да нарисувам гонението им. Появи се първата ми картина “Прокудени“.
През 1966 година, когато в театъра в Хасково беше и големият български актьор Васил Михайлов, се организира творческа екскурзия до Дубровник. За из път си бях взел скицник и молив и където спирахме по пътя, си скицирах. Белград, Сараево, Дубровник, Мостар. Когато се върнах в България, на мукавички нарисувах четирите си картини - пейзажи по скиците. Един мой колега ми даде идеята да ги предложа на Окръжната изложба на хасковските художници. И аз дадох мукавичките. По същото време обаче големият български художник Христо Стефанов беше гост-сценограф на пиеса на Недялко Йорданов в Хасково и беше поканен за председател на журито на окръжната изложба. Той хареса и ми пусна две от картините „Дубровник“ и „Белград“.
После си направих сметката, че неговият баща Стефан Христов, също актьор, беше в комисията, когато ме приемаха като любител в театъра през 51-ва година, а синът му сега ми отвори пътя в живописта. Така всъщност баща и син изиграха главни роли в моя спектакъл-живот. Ето затова вярвам, че няма нищо случайно.
Три години след първото ми участие на изложба, ме приеха и в Дружеството на художниците.
Защо хората харесват толкова картините ви?
Може би защото в тях преобладава топлото, обичам си много земята, нашата българската земя, Черно море и особено много Родопите и това рисувам. Много от нещата ми са селски пейзажи...
Вие сте и страстен риболовец... кога намирате време за всичко?
Моля!!! Аз съм най-добрият, не просто страстен! А време има за всичко... 80 години не са малко време.
Често ли ви се е случвало да играете извън театъра?
Пред някоя хубава булка, сигурно даже съм и преигравал....
Кога играхте на голяма сцена за последен път?
Сезон 2013-2014 година играх Герака в Пазарджишкия театър в една компилация по „Гераците“ на Елин Пелин. И това е последната ми роля засега. Много съм щастлив, че повече от 50 години бях на сцената, обаче съм още по-щастлив, че започнах да рисувам, защото актьорското производство се ражда и в следващата секунда го няма. Това е тъжният актьорски занаят - ражда се и умира, на следващата вечер пак се ражда ролята и пак умира. А картините ми ще останат дори когато мен вече няма да ме има.
Кой образ чието превъплащение сте правил ви е на сърце?
На Драгинко в „Босилек на Драгинко“, под режисурата на Добчев. Това е голямата ми роля, която ме измъкна от депресия и бях признат като приличен артист. Който е работил с Иван Добчев, ако е имал ей тоничко в себе си, все е станал! Голям, много голям режисьор!
Липсват ли ви аплаузите, цветята, комплиментите?
В моя театър, аз съм малко сантиментално-романтичен чешит, не ми липсват тези неща...
...Но оттича живота, отива си, а сякаш вчера съм се пръкнал на тая земя...
интервю на Мая Манолова
