През последните два дни темата за домашното насилие събра в Хасково магистрати, адвокати и психолози от региона и страната на семинар. В рамките му беше представен и проекта "Заедно срещу домашното насилие", финансиран от Министерството на правосъдието. Той ще се изпълнява от Фондация "Х&Д Джендър перспективи" .

В рамките на проекта в консултативните центрове в Хасково и Димитровград жертви на домашно насилие ще могат да получават психо-социална помощ, квалифицирани юридически съвети, а също така ще им се помага с трудово посредничество.

Ще се работи и със семействата и роднините на малтретираните, тъй като практиката показва, че при липса на подкрепа и разбиране от най-близките, често жертвите на домашно насилие са нерешителни и дори потърсили веднъж закрила, се стига до оттеглянето на жалбите им.

Като част от Проекта е и програмата за работата с насилниците. Те ще бъдат насочвани от съда и включвани в групова терапия в рамките на половин година. Ще преминават през различни модули, в които ще се работи за осъзнаването на стореното и превъзпитанието им.

Очакванията на психолозите от фондацията са след терапиите да има поне 10 % положителна ефективност.

Сред лекторите на семинара бе и столичният адвокат Даниела Горбунова, която е с дългогодишна практика по защита на човешките права и в помощ на хора, претърпели домашно насилие.

Адвокат Горбунова, в Хасково стартира проекта „Заедно срещу домашното насилие“, както и програмата за работа в терапевтични групи с извършителите на домашно насилие, какви са целите?

Практиката в групите е сравнително нова и за света. Законодателните мерки в различните страни посочват и различни начини за помощ, на защита на жертвите на насилие, както и за работа с извършителите.

В България това прохожда, защото Закон за защита от домашно насилие съществува и работи успешно у нас от 10 години.

Една от мерките за защита, които предвижда този Закон, е именно насочването на извършителите на насилие към програми, по които да се работи за овладяването на тяхната агресия.

Въпреки че тази мярка е законово облечена, проблемът е, че почти няма такива държавни програми. Няколкото, които действат, са разработени от неправителствени организации. Тъй като няма предвидена държавна система, за съжаление съдиите от районите, в които не действат програмите на НПО-тата, на практика няма да могат да налагат тази мярка.

А е в интерес на обществото да има повече такива програми, които да работят и с насилниците. На много места вече държавата е създала убежища, подслони, кризисни центрове за пострадалите от домашно насилие, но това няма да изкорени проблема, затова е важно да се работи и с извършителите, не само с жертвите.

В крайна сметка НПО-та работят, те са активни, те са гражданското общество, но и държавата да бъде така добра да не абдикира от своите законови задължения, тъй като НПО-тата би трябвало да допълват държавната работа, а не да я вършат изцяло.

Като адвокат с дългогодишна практика в тази сфера, какви са впечатленията ви, познава ли вече обществото този Закон? Идват ли при вас хората, които търсят защита, има ли го все още този нюанс на срам, че си станал жертва на домашно насилие?

Вследствие на огромната работа, която вършат НПО-тата и кризисните центрове, смятам, че законът вече се познава. А въпросът със срама е много индивидуален. Това е така, защото всеки човек по различен начин възприема насилието, границата на търпимост при всеки е различна. Разбирането за това какво е насилие е индивидуално и различно, а от там страхът и срамът при всеки е в различна степен. Има много борбени хора, които имат ясното съзнание какво е насилието, могат да го формулират и знаят какво искат - да спре насилието спрямо тях. Голяма част от пострадалите, от жертвите на домашно насилие, обаче, са много объркани. Понякога се е случвало някой друг да доведе пострадалия - приятелка, близък. Имала съм случаи, при които деца да водят майките си с думите: Моля ви, помогнете на майка ми, защото той ще я убие.

Страхът и срамът са елементи от поставянето под контрол, в зависимост, това е механизмът на насилието - насилникът държи жертвата си в подчинение. Много често насилените жени лъжат за насиненото си око. Те казват - паднах по стълбите.

За 10 -те години, през които действа законът и се работи усилено по тази тема у нас, има ли промяна в мисленето на хората по отношението на признанието, че са станали жертва на домашно насилие?

Моите впечатления са, че все повече българите се осмеляват да говорят за тези проблеми. Още повече, че самите ние, които работим в тази сфера, ги съветваме да споделят. Защото от една страна чисто психологическият момент на споделянето някак си успокоява, че си дал гласност на проблемите си, колкото и да е трудно това. А от друга - чисто юридическият момент при събирането на доказателства за извършителя на насилието. Затова ние, който работим с жертви на домашно насилие, първо им помогаме да преодолеят чувството си на срам и понякога вина, които са насаждани точно от насилника.

Споделете случаи от вашата практика, какви хора ви търсят за помощ - бедните или богатите?

Абсолютно всякакви. Мит е, че насилието е само сред бедните и необразованите. Домашното насилие се проявява навсякъде - във всички социални прослойки. И това е характерно не само в България, а навсякъде по света.

Насилникът-българин различава ли се от този в Германия, в САЩ, например? Има ли някакви особености на народопсихологията, на манталитета?

Категорично не. Това е феномен, който не зависи от националност. Разбира се, има народопсихология, но тя е по-скоро в разбирането на това що е насилие. А насилникът, той си е насилник, бие еднакво навсякъде по света. Що се отнася до стереотипите, те не са проблем на насилника, а на цялото общество. Защото където има насложени стереотипи, там обществото казва: Ами че това е нормално. Затова казвам, че е проблем на обществото - ако приемаме за нормално той или тя да бие.

Трудно ли се доказва насилието?

Този закон е специален и нов по своята философия, защото домашното насилие често се случва насаме, зад четирите стени на дома, няма свидетели. Затова законът предвижда възможност за пострадалия да потърси защита, представяйки пред съда декларация, в която заявява под страх от наказателна отговорност, че е станал жертва на домашно насилие. Според закона, ако няма други доказателства, се издава заповед за защита само на база на тази декларация.

Факт е, че има все повече и случаи на малтретирани мъже от жените си - физически и психически. Как изглежда жената-насилник?

Тя изглежда страшно. Психически и физически е смачкана, много объркана. Но все пак мъжете, жертви на домашно насилие, са много по-малък процент.

В последните години са все повече случаите и на малтретирането на възрастни хора.

Това е много тъжна констатация, но е вярна. Тези хора страдат най-вече от техните пълнолетни деца. Много е тежко да се помогне, дори чрез средствата на този закон. Защото възрастните - и мъже, и жени, имат вътрешната съпротива да предизвикат някакво наказание за собственото си дете. Те трудно превъзмогват своите родителски чувства и затова търпят с години. Този момент е много дълбок психологически.

Как действате при безспорни доказателства за някого, станал жертва на насилие, ако той не признава?

Домашното насилие у нас не се преследва от прокуратурата като престъпление. В Закона волята, желанието да се търси защита, е предоставено на пострадалото лице. В този случай дори и да искам да направя нещо, не мога да го сторя, ако жертвата не желае. Това не е случайно, тъй като е много голям рискът за насилваните. Затова те единствено могат да преценят нуждата от защита. В други страни има и гражданско, и наказателно законодателство в тази посока. Там и прокуратурата може да повдигне обвинение.

В нашето законодателство обаче все пак има механизъм за помощ. Когато най-близките - родители, братя, сестри, които все пак могат да преценят какъв е риска за пострадалото лице, биха могли да подадат молба за защита, но съдът е този, който включва активно в процеса пострадалия и ако той заяви, че не желае, делото се прекратява.

Казвате, че ви е мъчно за насилниците, какво имате предвид?

Достигането до тази фраза е плод на 10 години, в които консултирам пострадали от домашно насилие. След многото случаи си дадох сметка какво представлява насилникът всъщност.

В дългогодишната ми практика установих, че всъщност насилникът е агресивен, защото не може да се справи със себе си. Ако до неговото съзнание може да достигне, че причинява болка на другия, той не би извършил това. Жал ми е за насилника и защото никой не работи с него. Защото усилията през годините първоначално бяха насочени в посока да се помага на пострадалите. Разбира се, че това е важно, но се стига до основния момент- че лекуваме последиците, а не причината. Т.е никой не се занимава с проблема на насилника. А той като човек, като живо същество, има своите проблеми, за да са стигне до това, в което се е е превърнал. Затова програмата за извършители на домашно насилие в рамките на проекта „Заедно срещу домашното насилие“, която ще бъде приложена и в Хасково, е толкова важна. Защото много често насилниците всъщност не знаят, че имат проблем.

Имате ли в практиката си обрати. Насилници, които се осъзнават, поправят се, жертви, които успяват да се стабилизират и да възстановят семействата си ?

Да, за радост, след дълга работа има и финали като в приказките. 

 М. Манолова