- Акад. Гюзелев, тази седмица в парижкия Лувър беше открита изложбата на българското тракийско изкуство. Вие сте един от хората, които са участвали в организацията на някои предишни изложби на тракийското злато по света Как всъщност започнаха те?
- Много се радвам, че изложбата на тракийското изкуство, която вече започна в Лувъра, в голяма степен ще разкрие едно от богатствата на нашата страна в исторически план. Изложбата има своята предистория. Между 1975 и 1978 г. бях директор на Националния исторически музей (НИМ), който тогава нямаше сграда. Концепцията, която бяхме изградили по отношение на създаването му, бе на базата на тематични изложби постепенно да се изгради експозицията от праисторическо време до съвременната история. Започнахме с най-атрактивното - с тракийската изложба, която носеше наименования: тракийски съкровища, златото на траките и т.н. Тя беше създадена по идея на проф. Александър Фол и проф. Иван Венедиков и в много отношения беше нашето лице пред света. В същото време даваше възможност и на нашите политици да се изявят заедно с изложбата.
- Коя всъщност е първата голяма българска изложба в Париж?
- Още през 1960 г. в световноизвестния музей в Париж „Пти Пале“ (Малкият дворец) под ръководството на покойния археолог акад. Димитър Димитров, бе представена изложбата „2500 години изкуство и култура в българските земи“. Това беше първата ни голяма проява в Париж и не трябва да се забравя. Тогава аз бях млад музеен работник в Димитровград. За първи път бяха показани двете забележителни древнотракийски съкровища - Вълчитрънското и Панагюрското, стелата на Анаксидор. На откриването на тази първа наша голяма изложба са присъствали генералният директор на Лувъра проф. Сериг, изтъкнати професори от Сорбоната - Жан Бабелон (най-големият нумизмат), Пол Льомерл, Андре Мазон...
- По времето на Людмила Живкова също имаше изложби в Париж. Какво си спомняте от тях?
- През 1980-а пак в Париж, този път в „Гран Пале“ (Големият дворец), на министрите на външните работи и на културата на Франция и България бе представена изложбата „Средновековна България - изкуство и цивилизация“. При откриването й имаше най-високи гости от страна на двете държави. За мен бе паметно присъствието на един от най-големите познавачи на средновековната българска и византийска живопис - покойният Андрей Грабар (1896-1990). Преди установяването си във Франция през 1926-а той в продължение на седем години е бил уредник в Средновековния отдел на Народния археологически музей в София, а и неговата съпруга бе българка. Не мога да забравя как при откриването на изложбата той заяви пред журналистите и гостите, че Преславската керамична икона на св. Теодор Стратилат може да бъде наречена „българската средновековна Джоконда“ и че тя е един от върховете на европейското средновековно изкуство. Впрочем и тракийските съкровища, и българските икони през 80-те години на XX век бяха експонирани в най-представителните парижки изложбени зали. В Париж винаги сме имали гостолюбен прием.
- Има ли нещо, за което съжалявате, че не сте могли да направите през години?
- Много съжалявам, че навремето с моя покоен приятел и колега Александър Фол не можахме да реализираме мечтата си да бъде построена сграда на НИМ. За това беше обявен и конкурс, спечелен от наши архитекти. Проектът предвиждаше на мястото на някогашната зоологическа градина - зад Паметника на Съветската армия, да се изгради монументална сграда на НИМ, която да побере съкровищата на България.
- Каква беше причината това да не се осъществи - пак ли нямаше пари ?
- Парите не бяха проблем, защото тогава, през 1975-1976-а, бюджетът беше много силно централизиран и държавата можеше да отпусне средствата. Проектираната сграда щеше да се изгради с около седем милиона тогавашни лева. Опитахме се бързо да евакуираме зоологическата градина, но това се оказа много трудна задача и осуети намерението ни. Освен това имаше и опозиция от привърженици на Паметника на Съветската армия, които непрекъснато атакуваха идеята ни. Те смятаха, че с изграждането на тази сграда ние целим да затъмним и да елиминираме паметника като едно от най-големите монументални съоръжения. Тезата, която тогава защитавах, но не можа да се наложи, е, че този музей ще бъде добър фон на паметника и така той ще се открои още по-добре.
- А възможно ли е строежът да е бил спрян от страна на Съветския съюз?
- Тогава наистина имаше настроение от страна на съветското посолство, че покрай подготовката на програмата за честването на 1300-годишнината на България ние се стремим да елиминираме значението на този паметник. Възможно е и заради това идеята ни пропадна. Така музейната експозиция първоначално се настани в Съдебната палата, впоследствие в Бояна. Но липсата на сграда оказа отрицателно влияние за развитието на музейното дело. Срамно е, че досега в София нямаме една специално построена музейна сграда, която да приюти съкровищата на България. Резиденцията в Бояна е монументална сграда, но тя не е предназначена за музей и там много от експонатите губят своята представителност.
- Искате да кажете, че проблемът с липсата на такава сграда стои още?
- Да, проблемът за търсене на подходяща сграда за НИМ е отворен. Трябва да се построи музейна сграда, която да бъде в паркова среда, в центъра на града. Това ще даде възможност за по-широко посещение на музея както от българи, така и от чужденци. Иначе проф. Божидар Димитров прави много, за да може повече българи да посетят НИМ в Бояна - по време на празници има безплатен вход за музея. Така се действа и за популяризирането на паметниците.
- Неосъществената идея за построяване на сграда ли е била причината да напуснете поста директор на музея?
- Това беше една от основните причини. Людмила Живкова, която ме назначи, не прие добре напускането ми. Двамата с Александър Фол бяхме едни от добрите й приближени сътрудници, бяхме й преподаватели в университета и тя имаше твърде голямо доверие в нас и в идеите, които предлагахме. Но след като не се намери сполучливо решение, реших да напусна. Освен това музейната работа не позволяваше много да се занимавам с наука, със средновековната история на България, макар че продължавах да преподавам в Софийския университет.
- Ваши колеги и приятели са били едни от най-големите историци на България, сред възпитаниците ви са най-популярните днес наши археолози. Трябва да сте щастлив човек, акад. Гюзелев...
- Не само съм щастлив, аз се гордея с тях. Двама души, с които животът ме свърза, са професорите Алексанъдр Фол и Николай Генчев - прекрасни колеги и приятели. Най-големите археолози - Георги Китов, Бог да го прости, Николай Овчаров, Станислав Станилов и други са мои студенти, а Божидар Димитров е първият ми докторант. Той се справи отлично - специализира във Ватикана, а дисертацията му, посветена на Петър-Богдан Бачев, беше под моето ръководство.
Толкова съм горд с моите ученици и възпитаници в областта на проучването на средновековната история на България и Европа. Това са повече от 30 докторанти, голяма част от които станаха професори и доценти у нас и в чужбина (Австрия, Япония, Русия и Сирия). Сред тях ще спомена имената на Миляна Каймакамова, Христо Темелски, Илия Илиев, Иван Тютюнджиев, Георги Николов, Александър Николов, Тошио Хаяши, Дмитрий Поливяни, Саел Салюм, Янус Кимпара, Павел Лукин и много други. Може с основание да се смята, че с техните усилия и на редица други колеги успяхме да продължим традициите на българската медиевистка школа, в която се открояват имената на Васил Златарски, Петър Мутафчиев, Иван Дуйчев, Станчо Ваклинов.
Провеждането през 2011 г. в София на XXIIмеждународен конгрес за византийски изследвания открои значимостта на нашите изследвания върху византийската и европейската средновековна история, показа достойното място на нашата школа, нейните големи постижения.
- Един от капаните, заложени пред историците, е политиката. Защо останахте встрани от размяната на наука срещу власт?
- Още през студентските си години съм патил много от политиката. През 1956 г., по време на унгарските събития, за малко не изхвръкнах от университета точно заради политическата си активност. Едва 20-годишен реших да бъда реформатор в областта на образованието и предложих редица промени в образователната система, които се състояха в атакуване на идеологическите дисциплини, силно застъпени тогава, като „История на КПСС“, „История на БКП“ и т.н. Направихме едно голямо събрание в 272-ра аудитория в Софийския университет и пред колеги и преподаватели предложих те да се изучават факултативно или изобщо да отпаднат в някои от специалностите във висшите учебни заведения.
- Какво последва?
- Започна атака срещу мен, която доведе до изключването ми от комсомола. Трябваше да бъда изгонен и от университета, но за мен се застъпиха покойният проф. Александър Бурмов и Петър Петров, който тогава беше млад преподавател. Разминах се само с последно предупреждение за изключване от университета. Бях в трети курс и оттогава, така да се каже, поех задължение да не се занимавам с никаква политическа и каквато и да е друга дейност от идеологически характер. Стремях се да бъда верен на това, защото разбрах, че моята „реформаторска“ дейност може да завърши много зле.
- И не се ли поблазнихте от политиката след това?
- Никога не съм се блазнел от това да заема пост в системата на политиката или идеологията, макар че впоследствие ми беше предлагано неколкократно. И партийна работа - в районния и градския комитет на БКП, и в държавната система - в Министерството на културата, а след това и на просветата. И сега продължавам да съм верен на това мое виждане. Цял живот спазвах приказката, която Вуте е казал на сина си, като го изпращал в София: „Сине, у Софията има две неща, от които че се пазиш. То са електриката и политиката“ (смее се). Напатих се от политиката като млад и бързо се отказах от такива амбиции. Обичам науката, нещата, в които има градивен елемент и се виждат постиженията и резултатите.
- Хора на науката трудно се приспособяват към политиката, защо?
- Политиката изисква друга концентрация на енергията и тя отива в съвсем друга посока. А освен това трябва да бъдеш и много ловък, да можеш да правиш компромиси, да търсиш добрия за себе си път в дадена ситуация, да бъдеш много пристрастен и т.н. И същевременно да бъдеш много гъвкав.
- След 10 ноември 1989-а обаче някои ваши колеги се включиха в политиката, станаха министри, оглавиха фондации, партии.
- Това е вярно. Покойният проф. Николай Генчев, който беше ректор на Софийския университет, имаше известни амбиции след промяната, но в един период се разколеба и се отказа от намеренията си. Спомням си един ден, както си вървяхме с него покрай университета, той ми вика: „И какво стана сега, Васе? Желю Желев, когото аз го учих и го научих да бъде опозиционер на властта и употребяваше моите думи, стана президент, а бачо Кольо (сиреч той) - ректор.“ Аз му викам: „Па малко ли е да си ректор, то е повече от президент.“
- Защо всички сме недоволни от този преход, който отне 25 години от живота ни?
- Защото политическата система, която се създаде след промяната, не само че не доведе до някакво съществено обновление, с изключение на това, че се смениха собствеността и притежателите й, но тази политическа система показа тенденция към много ранно, болезнено загниване и липса на възможност да бъде добър пазител на обществото. Ако Бай Ганьо се съживи, трябва да завижда на сегашните политици и да се понаучи от тях как се правят избори и как се взема властта. Защото те станаха големи майстори, първо, по завладяване на властта и после - по нейното упражняване. Но до реално реализиране и подобряване на икономическата ситуация не могат да достигнат. Показателите са много отрицателни, дори не търпят никакво съпоставяне с предишните години.
- Хората вече нямат доверие в политиците и техните обещания. Защо?
- Това е много лошо. В една политическа система първо трябва да има стабилност, второ, да има доверието на обществото и да съдейства в голяма степен за създаването на общи цели. В много отношения политическата система внесе някакъв разкол в обществото. Стана деление на бивши и на такива, които едва ли не са новородени хора. В историята винаги има приемственост, тя трябва да се отчита.
В самата държавна система у нас се създаде усещане, сякаш отново правим България. А тя си остава една и съща. Разбира се, през вековете понякога тя е променяла своята територия, но населението, природата са едни и същи. Хората не се променят радикално. Така че в много отношения трябва да се търси преди всичко приемствеността, винаги да се отчита онова, което е сторено като положително, като една благоприятна тенденция. Ние отрекохме абсолютно всичко.
- И освен това не можахме да си простим за нищо...
- Да. И едновременно с това казваме, че тръгваме по нов път. Е, какъв се оказа новият път? На грабителство, на разрушение, нищо градивно няма, което да се създава. Това са неща, които трябва да се отчитат, особено в областта на политиката.
- За това не е ли виновна намесата в българската външна и вътрешна политика отвън?
- Разбира се, винаги има влияние отвън, които в голяма степен са насочени към разпарчетосване на обществото и на становищата, които виреят в него. Но не е необходимо да има унификация във всякакъв смисъл. Защото все пак има различни гледни точки. Държавната, политическата власт трябва да се стреми да създаде стабилност и уравновесеност в обществото и същевременно да му вдъхне вяра в това, което предстои и ще се съгради. Нашите политици и управници на всички равнища трябва да се научат на отговорност. Отговорност пред обществото, пред държавата, пред законодателната система, пред всичко. Отговорността е основата на политическата култура. А както виждате, и в централната, и в местната власт в много случаи наблюдаваме пълна безотговорност и ненаказуемост на деянията.
- Липсата на справедливост не отблъсна ли хората?
- Отблъсна ги и същевременно създаде недоверие към политиците. Политическата дейност сякаш се превърна в някакъв особен бизнес, а не в стремеж за действително управление и насочване на обществото към верния път. Хората не можаха да се примирят, че политическата власт стана начин, по който се получаваше собствеността. Така онези, които успяха дълго време да се задържат в политиката, се превърнаха и в големи собственици и бизнесмени. А трябваше да се намери по-разумен начин.
Едно от опасните и вредни явления в последните години както в политическия живот, така и в различни други сфери, е налагането на посредствеността. Тя успя да се наложи, защото не среща прегради, тя си е присвоила правата и властта, която трябваше да принадлежи на знаещите и можещите. Това е много опасно явление, което понякога се налага у нас със силата на парите, а не със силата на знанието.
Мариела Балева
