- Г-н Ничев, вие сте единственият български режисьор, който остана много активен и след промените с девет филма от 1989 г. до днес. Как го постигнахте?

- Снимах доста трудно, за мен всеки филм беше едва ли не една голгота. Не бях нито член на Партията, нито „техен човек“. Завършил съм в Полша и както разбирате, бях наблюдаван с особено внимание от хората, които отговаряха за идеологията. А партийните любимци, естествено, бяха сред завършилите в Москва. Това, изглежда, изгради в мен имунна система и шансове да бъда по-креативен от онези, които чакаха или ходеха да се молят на съответните институции. Винаги съм имал собствена програма, никога не съм чакал някой да ми спусне задачата. Искам да изкажа благодарността си към Свобода Бъчварова - лека й пръст, - шеф на нашия колектив „Хемус“. Тя беше мениджър от световна класа, с много широк поглед, дори и по онова време. Дъщеря е на голям антифашист, живял във Франция, убит от нацистите в Белгия, човек с широки хоризонти.

- Лесно ли преминахте от старата система към новата?

- Точно тогава трябваше да правя голяма копродуция между България, Германия и Полша. След успеха на „Иван и Александра“ на Берлинале фирма от ФРГ пожела да продуцира следващия ми филм. Включи се и полска компания, но точно тогава и тук, и в Полша старата система за правене на кино рухна заедно със Стената. Това щеше да е филм за цирка, историята на Лазар Добрич.

- „Иван и Александра“ излезе на екран в началото на 1989-а, но сценарият е бил одобрен още през 1987 г. Имахте ли проблеми с цензурата?

- В последните години преди 1989-а изглежда властта вече разбираше, че предстоят големи промени, и търсеше начин да прави някаква перестройка по московски образец. Когато Людмил Стайков оглави кинематографията, творческите колективи започнаха да решават сами. Споровете за „Иван и Александра“ не бяха от цензурно естество, а дали темата за равносметка на миналото трябва да започне от децата или от възрастните. Няма да забравя защитата на Радой Ралин, също член на нашия колектив: „Е, добре де, да започнем от децата, пък ще стигнем и до другите.“ Колкото и да ми е мъчно, не стигнахме до другите.

- Краят на 80-те години ли беше най-щастливият период за българското кино - пари още е имало, а цензура вече не?

- За мен категорично е така. Въпросът е дали всеки е бил готов да направи филм в тази ситуация. Аз вече работех по музикален проект за една банда, но не успявах да намеря актриса за главната роля, а вече бях в производство с одобрен сценарий. И една вечер, докато разказвах на колегите си мои спомени от 50-те години, се оказа, че това им е много по-интересно от филма, който правехме. Отидохме при шефа на колектива - вече беше Борислав Шаралиев, и му казахме, че сменяме всичко. Дадоха ми два месеца да напиша нов сценарий. Голяма помощ в диалога ми оказа Виктор Пасков. „Иван и Александра“ e един от филмите, които най-много обичам.

- Преди 1989-а имаше цензура, а днес - липса на пари. С кой от двата проблема ви е по-удобно да се борите?

- Нито с единия, нито с другия. Не може да ти е удобно да търсиш финансиране сега в България. Тук възможностите да събереш бюджет са много ограничени: малка дистрибуция, липса на фирми, които биха могли да помагат, невъзвръщаемост на вложенията, която отблъсква бизнеса... Аз реших, че единственият път за мен е да търся копродуценти от чужбина. Всичките ми филми, освен правените за БНТ, са копродукции. По-голямата част от бюджета винаги е идвала от чужбина. Преди 1989 г. не мислех за пари, а как да прокарам филма си цял - почти всеки мой филм е орязван между 10 и 20 минути. Голяма сигурност ми даваше и защитата на колектива. Сега това го няма, всички сме самотни бегачи на къси, средни и дълги разстояния. Кой колкото издържи.

- Член сте на Националния съвет за кино, одобрявали сте отпускането на средства. Кои са най-важните качества, което търсите в един филм?

- Веднага искам да поясня, че членовете на Националния съвет за кино нямат нищо общо с отпускането на средствата за филми. Смятам за важни три неща - първо, добър сценарий. Имам опит и мисля, че мога да преценя. Второ - кой е режисьорът. Защото и от блестящ сценарий слаб режисьор може да направи доста среден филм. И третото е ще бъде ли филмът интересен за хората, или е експеримент на талантлив ексхибиционист, самовлюбен в собственото си творчество. А напоследък има доста филми, които тотално се разминават с публиката.

- Доста хора днес смятат, че преди 1989-а повечето филми са били добри, а след промените почти нищо не става за гледане.

- Твърде крайно мнение. Но да не забравяме, че преди 1989 г. всички филми минаваха много по-професионален път и контрол - от най-ниско ниво на редактор през редколегии, художествен съвет, втори художествен съвет - и това нямаше начин да не даде отражение.

- Това обяснява промените във филмите, но не се ли промени много и публиката?

- По-младите вече се възпитават от телевизията, а там естетическото ниво не е най-високо. Попфолкът и разните риалити формати така смъкнаха летвата на вкуса, че чувам колеги да казват: „Почвам да се притеснявам, че ще ми харесват филма.“ Май по-образованата част от населението вече живее в чужбина. Хората от средното и по-старото поколение, които имат изграден вкус, почти не ходят на кино. Те няма да отидат в моловете, а малките квартални кина вече ги няма. Изчезнаха онези места, където се събираше по-сериозната публика - студийните кина.

- Първо падна нивото на вкуса в музиката, после в киното, в литературата....

- Точно затова се безпокоя. Още не съм се предал, продължавам да правя кино, но вече се чувствам по-комфортно с публиката в чужбина, която може компетентно да изрази съгласие или не с това, което е видяла. Наблюдавах при прожекциите на последния ми филм „Пътят към Коста дел Маресме“, който извън България се разпространява като „Българска рапсодия“. В момента все още е по израелските екрани и доколкото знам от продуцентите, върви много добре. Първата седмица са били продадени 22 хил. билета по 11 евро, т.е. почти половин милион лева възвръщаемост. За цялото представяне на филма у нас имаше 13-14 хиляди зрители.

- Филмът ви беше българското предложение за „Оскар“. Имаше ли той шанс?

- Три мои филма са били български кандидати в тази битка: „След края на света“, „Пътуване към Йерусалим“ и сега „Българска рапсодия“. С най-големи възможности беше „След края на света“, но за съжаление те ми бяха отнети. Чиновниците от Националния филмов център пропуснали да изпратят филма навреме. Имаше скандали, запитвания в парламента, извинения от министър Ема Москова, но това няма да ми върне отнетия шанс. Когато се появи, филмът беше изключително актуален, тогава започна войната в Косово и останалите конфликти на Балканите. През 15 дни ме канеха в Щатите, с него обиколих цяла Америка. Бог знае какво можеше да се случи.

- Кога наш филм ще стигне поне до номинациите?

- Не трябва да се забравя за културните натрупвания. Полша има четирима нобелисти в литературата, няколко световни композитори - от Шопен до Пендерецки, девет номинации и един почетен „Оскар“ за Анджей Вайда и друг за „Пианистът“ на Роман Полански, сниман във Варшава. Така че не бива да се сърдим и да се чудим защо нямаме „Оскар“.

- Темата за холокоста продължава да е актуална с „Ида“, на нея са посветени прочути филми като „Списъкът на Шиндлер“, „Пианистът“, но по света, включително и у нас, антисемитизмът отново надига глава.

- Така е. Виждам го и в отношението към моите филми от последната трилогия. Разни ксенофоби изкарват тези няколкостотин бежанци едва ли не виновни за лошото икономическо състояние на България. Подобни настроения има и във Франция и това е много тревожно. Престъпно е да не обръщаме внимание на такива националистически прояви и движенийца още в зародиша им, защото после може да се окаже късно. Това не е същността на нашия народ, той изведнъж започва да се променя и никой не обръща внимание.

- Смятате ли, че и днес, ако се наложи, както по време на войната, българският народ би спасил отново своите евреи?

- Никак не съм сигурен и това много ме тревожи. Спомням си, когато обикалях Америка с „Иван и Александра“, с моя приятел Кшищоф Кешловски (по това време представяше своя „Декалог“) си говорехме, че той е от народ, който е родил папата, а аз - от народ, който е обвиняван, че е искал да убие папата. След една прожекция само за поляци, май беше в Чикаго, той ме повика на сцената и ме представи на публиката: „Това е Иван, той е мой приятел и искам да кажа на всички, че българите не могат да организират покушение срещу папата. Аз познавам този народ.“

- Вече работите по следващия си проект. Каква е темата му?

- По него работим заедно с жена ми, която е съсценаристка и на други мои филми. Проектът е документален и разказва съдбата на една удивителна българка - Костадинка Кунева. Работила в Гърция, там става синдикален лидер и беше залята с киселина. Избрана е от гърците за член на Европарламента. Изумителна жена. Тази история трябва да бъде разказана.

Емил Георгиев