„Ще те смачкам“, „Ще ти счупя ръчичките“, „Ще ти извия врата“ „Така ще те светна, че ще ти притъмнее“... и още много подобни, продукт на безмерната родителска фантазия. Чували сте ги, нали? А употребявате ли ги? Жанета Матанова коментира какво всъщност казваме на децата си с подобни послания.

Надали има някой, който да не чувал, а дори и произнасял подобни заплахи и мъдрости, изречени в пристъп на гняв и безсилие. Понякога опитите ни да предадем някаква информация, по нашите разбирания от изключително важен характер, срещат стена. Повтаряме, повтаряме, но децата продължават да правят, каквото са си наумили или пък просто не ни обръщат внимание. Друг път не са достатъчно бързи, умни, сръчни, подредени, приятелски настроени, не споделят, не играят,  не четат, не пишат домашни, не разбират нещо си...Колко много не-та!!Колко много очаквания от някого, който тепърва започва живота си. Трудно е да разберем малките същества, а още по-трудно е те да ни разберат. Правят нещо си и изведнъж възрастните придобиват странна физиономия започват да крещят и да им говорят някакви много плашещи неща. Отначало децата дори не разбират какво означават. Какво е за едно дете израза „Ще те смачкам“? Отначало не е много ясно, но децата учат с времето. Научават, че когато някой не прави каквото искаш ти, трябва да викаш и да произнесеш тези „вълшебни думи“ и като по чудо той ще изпълни всичко. Или пък не? Резултатите могат да са много по-лоши.

Защо?

Първо, защото децата вярват на майките и бащите си. Еволютивно сме създадени така, че да се уповаваме до съзряването си напълно на съществата, които ни отглеждат, които ни учат и подготвят за света. И тогава идва противоречието. Точно те ни казват, че ще ни „смачкат“. Точно те се превръщат в заплахата. Реакциите могат да бъдат две –бунт срещу агресора, обичайно придружен от агресия, или адаптация към ситуацията, подтискане на емоциите, свиване в черупката и с времето пълно затваряне, липса на инициативност и самочувствие.

Децата приемат буквално нашите думи. Психическото им съзряване и развитие преминава през 4 етапа, докато разберат символичното (по Жан Пиаже). Преди 2 годишна възраст децата изцяло са центрирани в моториката и движението, символите нямат никакво значение за тях и не са им достъпни. Едва на 2 мoже да видите дете, което започва да пресъздава някоя игра „наужким“. Първите обичайно са фрагментарни от типа обаждане по телефона, използвайки само ръчичката си, игра на майки и бащи и т.н. От 2 до 6 се наблюдава невъзможност да се поставят на мястото на другия; не различават вътрешния си свят от външния; често смятат фантазии и сънища за реалност; не могат да използват местоимения от типа „мое“ и „твое“ правилно; често се отнасят в дълги монолози на висок глас; разказите си навързват със съюза „и“ без всякаква логика;разбират само по един аспект от реалността;  правят нещо и след това не могат да се върнат обратно по стъпките си. Скоро след това започват да правят изводите си от частно към частно, т.е например ¨когато излизам през зимата си обличам яке, излизам през лятото, но отново искам да си облека яке, защото отново излизам“, „мога да се превърна в китаец ако ям редовно ориз, защото моя приятел китаец яде ориз“. Често смятат себе си за причина за всичко случващо се около тях, а дори и по света, правят странни изводи от типа „ морето съществува, за да мога аз да плувам в него“.  Представете си всичко това се случва не защото са лоши и глупави деца и не ви разбират, а просто защото са ДЕЦА. Всичко изредено са нормални етапи от детското развитие.Често обаче забързани, изморени, изнервени нямаме нито търпението, нито желанието да вникнем в странните желания и поведение на малките  Ядосваме се, крещим и ги обиждаме, заради собствените им лимитации. Така ги караме да се объркват и да ни вярват, че наистина „ще ги смачкаме“,“ще им извием ръцете“ и т.н.

Представете си в съзнанието на вашето дете образа, в който откъснатата му глава се валя някъде. Да, децата са буквалисти. Казвате им „ върви още по-бавно, че да стигнем по-бързо“ и то горкото започва наистина да се влачи. Нямат представа какво е иронията, метафората, сарказмът. Едва след 12 години постепенно започват да разбират абстрактното.

Имайте предвид, че точно тогава от 0 до 12 развиват освен представата си за света, своя вътрешен свят, но и словото си. Думите градят цели вселени. Трябва много да внимаваме какви краски и какви вербални механизми за справяне с проблемите ще покажем на децата си. Както казва нашия народ: „ Каквото посееш, това ще пожънеш“.

Има изключителна двойнственост в нашите действия. Казваме им да бъдат добри ,да слушат ,  да са подредени и не знам още какво, но посредством думи, които не съдържат в себе си нито грам от представата ни за добрите категории в света, който им описваме ежедневно. Откога да смачкаш някого, или да му извиеш ръцете, или да му откъснеш главата е нещо добро, че да очакваме да доведе до добър резултат. Знаем, че няма как.  Въпреки всичко продължаваме да повтаряме тази реакция, много пъти без да искаме и като несъзнателно подражание на нещо заучено в нашето детство.  След време нашите деца също ще повтарят тези послания, дори без да си спомнят как са се чувствали. На всеки се е случвало да си изпусне нервите и да направи или каже нещо, за което после съжалява. Осъзнаването на проблема е първата крачка. Нека постепенно се опитаме да  разреждаме моментите, в които нагрубяваме и обиждаме децата си. Винаги е по-добре, когато се почувстваме гневни да спрем за малко, колкото и да ни е трудно, да броим до десет, да се приближим...И знаете ли, може пък в това време  да ни хрумне някоя друга идея за решаване на конфликта, която да изключва вербалната агресия.