Със „Златен век” – печат на Симеон Велики, грамота и парична награда бе отличен поетът Ивайло Балабанов от министъра на културата. Вежди Рашидов връчи по време на официална церемония годишните отличия по случай 24 май – Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост.Наградени бяха творци от различни области на изкуствата за техния принос в развитието на българската култура и духовност.
Ивайло Балабанов е роден през 1945 г. в с. Хухла, Ивайловградско. Завършва гимназията в Ивайловград, след което работи по изграждането на Кремиковци, язовир “Ивайловград”, “Пътни строежи” и др. Известно време работи като програмен ръководител на радиовъзел – Ивайловград. Дълги години живее в Хасково, след което се установява в Свиленград. Печатал е свои творби в почти всички големи столични литературни издания, както и във вестници, списания и алманаси в цялата страна.
Носител е на наградите: “Южна пролет” /1980/, награда на Съюза на българските писатели /1987 г./, национална награда “Изворът на Белоногата” /2001г./, Книга на годината – 2004 г. за “Песни за старо вино”, литературна награда за цялостно творчество “Александър Паскалев” /2005/, награда за патриотична поезия на името на Георги Джагаров /2006/, национална литературна награда „Пеньо Пенев”, орден на Националния съюз на Капитан Петко Войвода и др.
Почетен гражданин на Ивайловград, Кърджали, Свиленград и Почетен селянин на родното му с. Хухла. Член на СБП. Живее в Свиленград.
Автор на книгите: “Да се загледаш в звезда” /1979/, “Окова за щурец” /1984/, “Парола “Любов” /1988/, “Религия” /1990/, “Тракийски реквием” /1997/, “Избрано” /1998/; “Песни за старо вино” /2003/, поетичен сборник в два тома/, „Небесен гурбетчия”, сборник /2010/.
николов
във който живее жената със белия шал,
те питам – защо красотата й, господи, бяла
на човека със малката черна душа си дал?
И той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи улисан и сам
и топли стотинките в джоба си, дяволът черен,
наместо да стопли ръката й – бялата – там.
Дали е сляп, Господи, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.
Не пожелавам жената на ближния – тъй подобава:
нека той си е брачен стопанин, аз – любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай!
Ивайло Балабанов
Павлов_1432549341
Лалев