Първоначално като разбрах за проблема на завършващите с Яворов и аз реагирах емоционално. Не били искали да им се падне?!Че кой автор искат тогава?Пенчо Славейков, Атанас Далчев... И аз навремето с трепет кандидатствах с литература, и аз навремето исках и не исках да ми се падат теми, автори, цитати...Яворов беше сред предпочитаните ми поети. Винаги съм си мислила, че не е особено далечен за врящите от емоции тинейджъри. Все още мисля така. Какво тогава се беше случило? Защо посланието не беше достигнало?Защо да е толкова труден автор?

Първи отговор, който ми хрумва, е, защото най-вероятно е непрочетен автор. Няма как да разбереш отговора на прочутия въпрос: „Какво е искал да каже авторът?“ ако не си го прочел. С тази констатация обаче не може да приключим. Не е достатъчно да сложим етикета „нечетящо чалга поколение“ и проблемът е решен. Начетох се на анализи, в които се раздаваха щедро присъди. Родителите тъпи, децата тъпи, комшията ми тъп, а за политиците да не говорим...Негативизъм на талази. Продуктивност нула. Очевидно има някаква страст в обществото ни да се обиждаме едни други. Така явно се разтоварваме. Този акт дава ли ни отговори обаче? Не бих казала. Дори мога да потърся връзка между цялото това грозно говорене и неразбирането на автора. Трудно Яворов не се самоубива отново в общество, в което просташката лексика е ежедневие. Разбира се, отправена и отнесена към другия, защото другите не са си научили децата, другите са прости и не четат книги, другите трябва да бъдат посочени, за да се променят.

Аз ще застана на страната на децата. Не защото смятам поета за  напълно недостъпен, а защото Яворов би застанал на тяхна страна. Няма да ги наругая и няма да ги нарека „чалга поколение“. Не са разбрали автора, защото никога не е било лесно да бъде разбран. Просто имаше хора, които правеха така, че учениците да се докоснат до света му и да преоткрият собствените си емоции, облечени в наглед трудните символи на поета.

Как четем поезията в крайна сметка? И кога достига до нас? Когато открием частици от себе си в написаното. Още си спомням как като ученици имахме за домашна всеки да избере стихотворение на Яворов, което му е харесало, да потърси подходящ според него музикален съпровод и да го прочете в клас на фона на музиката. Разбира се не всички изпълниха задачата, но много го направиха и имаше резултат. Иска ми се да вярвам, че много учители се стараят и днес поезията да достигне до децата. Постъпилата информацията няма да е трайна ако не изхожда от интереса на учениците. Интересът от своя страна се провокира ако има начин заучаваното да се свърже с нещо лично, нещо познато. Случила ли се е тази връзка? За мен - не. Авторът е останал напълно изолиран от  личната идентификация. Ако не си повярваш, че става дума за твоето разбито сърце, за твоите нощни терзания, за странните противоречиви чувства, които не ти дават покой, няма как да се случи съпреживяването, а от там и разбирането на текста. Кой трябва да ти даде инструментите, за да се осъществи този процес? Учителят.

Не отричам, че има отношение и семейната среда. Там, където има книги и се четат книги, много по-вероятно е и детето да посегне към литературата. Въпреки всичко обаче  не малко са случаите, в които учители са откривали цели светове за ученици, идващи от семейства, в които не е прочетана и една книга. Само няколко поколения назад може да си види този процес. Хиляди деца от селата с обикновени простички родители (в много случаи дори без основно образование и без дар слово) станаха лекари, учители и какви ли не и четяха, и разбираха поетите.

Никой не се ражда разбрал Яворов и не е задължително някой вкъщи да ти го обясни или да е на висотата да ти го изтълкува правилно.

Сега - задачата за днес: изберете си любимо стихотворение и го прочетете на глас под музикален съпровод. Аз избирам „Две хубави очи“, музика Густаво Сантаолая, „De Ushuaia a La Quiaca”