Атанас Атанасов от Хасково е само на 25 години, дипломиран преподавател по тенис от колежа Уитман в САЩ. Там е учил и актьорско майсторство. Преди месец се върна в България, за да възроди едно българско читалище. Проектът му „Отключване“ е едно от най-преглежданите събития във Фейсбук. Защо едни млад човек, тръгнал да сбъдва мечтите си,  напусна Холивуд, където е прекарал последната година, кой отключи театъра за него и коя театрална сцена предстои да отключи той, отговорите от симпатичното младо момче, което носи България в сърцето си.

Наско, проектът „Отключване“ набира все по-голяма популярност, разкажи повече за него.

Това ще е символичен акт. Ще се състои на 18-ти юли. Тогава ще направим символичното отключване на театралната зала в читалището в с. Татарево, Първомайско.

Да, това вече стана известно, но как се случи, как дойде желанието ти да подхванеш тази инициатива? Само допреди месец си вадиш хляба с преподаване на тенис на холивудските звезди, като пицар, а в същото време си актьор?

Татарево всъщност е родното място на баща ми. Тук все още живеят неговите родители - баба ми и дядо ми. Те са били учители и много активни в читалището. Дядо Атанас Атанасов е водил в това читалище ансамбъл, детска трупа, трупа за руски песни. Баба Петя е била учителка от първи до четвърти клас.

Като малък, докато дядо още преподаваше, влизах в неговия клас. Той беше много строг учител, но пък всички го уважават и до днес в селото. И когато кажа, че съм на даскала внука, всеки знае за кой човек става въпрос. 

Спомням си как е преподавал задачи по математика, литература, аз дори не бях още ученик, но бях на последния чин и пишех ченгелчета.

Понеже първи клас го карах в арабско училище в Тунис, това ми дойде добре, защото когато за втори клас се върнах в България, бях подготвен и нямах проблеми.

Та така, много съм свързан с Татарево. През зимната ваканция на 2013 година отидох на село. С баба ми вършехме някаква работа и минахме покрай читалището. Предложих й да се отбием. Влязохме, поговорихме с библиотекарката, а тя ме попита: Искаш ли да видиш и театъра, баба ти ми каза, че учиш театър? Много ме учуди това, не знаех, че в читалището има и театър. Чувал бях, че са правили пиеси някога, но не знаех, че има сцена. Отвориха ми я и просто онемях - такава красива зала не бях виждал досега, а цял живот ми е била под носа. Всъщност си спомних, че съм виждал вратата на тази зала отвън, но никога не съм знаел за богатството вътре, понеже вратата й винаги е била заключена. 

В този миг си спомних думите на една моя учителка по актьорско майсторство: Човек трябва да усеща къде Вселената флиртува с него и да флиртува с нея на същото място. Това ми е станало като мото. И всъщност когато видях за първи път театралната зала в читалището, точно тези думи направиха отключването вътре в мен, а аз реших, че ще го направя и отвън. 

Преди все си мислех, че ще направя нещо, за да бъде светът духовно спасен. Не знаех точно как ще спасявам света, но знаех, че възраждането на тази зала е нещото, което трябва да направя. В този момент и на този етап от живота си. 

Казваш на този етап от живота си, но преди 5 години съвсем друг вятър те е отвял в САЩ, след като завършваш Езиковата гимназия в Хасково, да се върнем в този етап. 

На 20 години заминах за Щатите. В Хасково тренирах тенис много усилено на кортовете в Хасково, бяхме заедно с Григор Димитров, дори сме ставали шампиони на отборното в Ямбол при 14-годишните. Той играеше първа ракета за Хасково, аз бях втората, имаше и трета, и четвърта. Играехме и заедно на двойки. 

Поддържате ли връзка сега с Гришо, ще го потърсиш ли за подкрепа на проекта “Отключване“?

Последно го видях на Индиана Уелс, пишем си отвреме навреме.

Между другото винаги е бил към мен много коректен. Бях ходил в Париж да го гледам, когато беше на 16 години. 

Имахме хубава връзка, но той много малък си замина от България и стана по-трудна комуникацията. Последно му писах за рождения ден тази година през май.

Не искам обаче да излезе така, че все едно се опитвам да му използвам името. Ако той разбере и поиска да ме подкрепи, ще съм му много благодарен, но не бих му натяквал проектите си, неговата програма е много натоварена.

Та защо замина за САЩ?

Най вече заради тениса. Една част от мен искаше още малко да играе по-професионално тенис, а в България и клуба не тръгна много  добре. Всички наши треньори в този момент си заминаха, бащата на Гришо тръгна с него тогава, освен това когато влязох в Езиковата, не ми оставаше много време за корта, та исках да продължа с тениса. Първата година не можах да взема пълна стипендия, но на втората им изпратих видео с моята игра и от вашингтонския колеж Уитман ме харесаха, оттам получих пълна стипендия.

Тоест на 20 години ти се виждаше като професионален тенисист?

Не точно, но исках още малко да поиграя, в същото време все още не знаех точно какво искам да уча, а в Щатите образователният модел ти дава възможността през първите две години да не обявяваш специалност, да можеш да пробваш различни неща. 

Та на тази възраст бях с идеята, че ще отида в Америка, ще видя свят, ще се изуча и ще се върна в България да помагам на страната, но си мислех, че това ще го правя като икономист или като политик. Но много уроци трябваше да науча за това време и най-вече, че хората са много различни и че човек е най-полезен за обществото и за себе си , когато прави това, което обича.

Но как ти се получи с актьорското майсторство, всичко което разказваш дотук, не води към връзка с театъра?

Междувременно още докато бях в България моите приятели все са ми подхвърляли, че трябва да стана актьор, обичах да се шегувам, да имитирам. Дори има случка в 10 клас, когато така се преобразих на чужденец, че никой не ме разпозна. Бяхме в София и един приятел ме провокира да се пошегуваме. Кръстиха ме Найджъл Грийн от Денвър, Колорадо. Пред неговата приятелка, която не ме познаваше, трябваше цяла вечер да се правя на американец, който говори с български акцент.

Това беше първата ти роля, така ли? И как се справи?

Е, не се усети момичето. Беше голямо шоу. Когато заминах за Щатите и постъпих в колежа Уитман, освен че играех тенис в университетския отбор, бях записал микроикономика и философия, и понеже трябваше да се взимат класове в различните области, включително и изкуството, реших това да е театъра, защото ми е интересно. Така се насочих към класа по актьорско майсторство, но тогава трябваше да реша и при кой преподавател да запиша. Започнах да разпитвам по-големите колежани. Препоръчаха професор Кристофър Пети. Той е от Ню Йорк, от Ню Йоркската актьорска школа, завършил режисура в Колумбийския университет, който е много престижен, бил много добър професионалист и човек, но ме и предупредиха - разплаквал студентите си, защото им казвал всичко в очите, нищо не спестявал. И така аз си казах: Това е моят човек! Аз обичам, като не струвам, да ми кажат, че не струвам!

Така постепенно класът по актьорско майсторство се превърна в любимото ми време през цялата седмица. Там сякаш живеех. А и изградихме невероятна връзка с моя учител Крис Пети. Той ме накара да поверявам, че мога да се занимавам с актьорско майсторство, а и да искам да го правя, и така всъщност оправда моите очаквания.

Ако не беше срещнал точно този преподавател и не беше избрал точно неговия клас, как си представяш, че щяха да ти се развият нещата?

Сигурно щях да съм много по-посредствен човек. Аз, романтичната душа, изградена от баба и дядо, от мама и тати с руски романи, с идеи - да се жертвам за благото на род и родина, да жертвам младостта си, но в крайна сметка да има защо. Не съм искал да бъда велик, просто исках да видя как се работи в света, за да имам някакво влияние над него, може и това да е било, макар и подсъзнателна, причина да замина.

Как се чувстваше в САЩ, кое ти липсваше най-много?

Съвсем нов свят, хем интересно, хем непознато. Най-много ми липсваше приятелката ми Яна, с която се събрахме малко преди да замина. 

Спомням си обаче, че първото нещо, което направих, когато се добрах до компютър там, беше че слушах български песни. По това време още нямах лаптоп и всъщност правехме връзки със семействата си по Скайп от университетската библиотека. Та бях тръгнал с намерение да вляза в Скайп, но без да се усетя, на компютъра съм пуснал българки песни и слушах ли, слушах... давам сметка, че вероятно в това време може би най-много ми е липсвала културата ни, българското, тази топлота, която я има в нашите взаимоотношения, и в семейството, и между близки приятели. Тази топлота не съм я срещал никъде другаде. Чувството за хумор, което ние притежаваме, също беше едно от нещата, които  там ми липсваха.

Как попадна в Холивуд? 

Още докато учех знаех, че искам да живея в Лос Анджелис. Когато завърших, кандидатствах и получих документ, с който вече можех да работя легално. Тогава започнах като треньор по тенис в Сан Франциско за едно лято. След това се преместихме в Лос Анджелис.

Имал ли си ученици от известните в Холивуд? 

Преподавах на децата на част от холивудските знаменитости, като например дъщерята на актрисата от „Властелинът на пръстена: Двете кули“ Мариса Томейн.

Междувременно станах и доброволец в организацията на Американския филмов фестивал. Така хем гледах много филми, пък и бях близко до звезди като Ал Пачино.

Но работех и като пицар. Започнах в едно заведение, където пиците се приготвят пред клиентите. И понеже съм си артистичен, украсявах с такъв кеф пиците, че клиентите искаха все мен, пък и им пусках по някоя шегичка. Така още на първия месец ми вдигнаха заплатата.

Покрай доброволческата си работа се запознах с Габриела Гомес, която има много кредити в Холивуд като режисьор, оператор, писала е и сценарии.. 

Тя ме включи в свой трейлър, с който се представи на конкурс за жени-режисьори. 

Да, но сега си отново в България, да те върна към работата в с. Татарево, какво следва след „Отключване“?

Първи се отзоваха от община Първомай, като кметът отпусна 10 000 лв. за ремонт на покрива. Когато се захващах с това ми беше болно, че в селото вече няма живот. В Татарево в момента има 350 души. Просто исках поне за едно лято да има една група от млади хора, които да се занимават с нещо, което да раздвижи живота в селото. 

Помагат ми много мои приятели, роднини и от България, някои долетяха от Америка, за да чистят тук с мен и съм им много благодарен. От Германия се върна и моята приятелка Яна. Сега тя се е заела да търси на добра цена манекени, които да облечем с някои от носиите, които намерихме в читалището. Из прахоляка се натъкнахме на истински съкровища. Намерихме например стари театрални плакати. Заради това амбициите ни се разширяват и подготвяме кът, в който ще подредим в постоянна изложба нещата, които намерихме. Но ни трябват още доброволци, така че всеки е добре дошъл. 

Как се финансира начинанието ви?

Направихме клип и го пуснахме в американска благотворителна интернет платформа. Събрахме нужната сума за около месец -два. Имената на хората, които дариха по 500 долара, ще бъдат изписани на дървените седалки в салона на театъра. Но първото нещо, още щом дойдохме да работим в Татарево, беше да пуснем интернет, за да снимаме непрекъснато какво се прави и да показваме на дарителите къде отиват лептите им. С част от парите ще купим прожекционен апарат и екран, за да могат в селото да гледат кино. Но амбициите ни са занапред да направим нещо като младежки фестивал през лятото и да събира млади хора от България, Европа и от целия свят. Но за тази идея трябва да поработим доста, да я избистрим и да видим откъде ще може да се финансира.

Сигурно сред хората, които четат това интервю, ще има такива, които ще кажат: Ей патриот, отишъл в Щатите, изучил се, сега се връща, ама някой ден пак ще замине! Всъщност не се ли притесняваш, че могат да те нарочат за псевдопатриот ?

Минавало ми е през ума, но ако човек се притеснява непрекъснато за това, всъщност никога нищо няма да свърши. Аз съм се заел с това читалище и го правя за хората, които вярват, че ще стане. Правя го, за да има някакъв резултат и ако той не е такъв, какъвто съм очаквал, поне знам, че съм направил това, което съм могъл. 

Тоест не си обладан от някакъв нездрав идеализъм, след точката слагаш и очакван провал?

Не, защото аз съм искрен, не мисля какво хората ще кажат. По-важното е, че ще дам всичко от себе си и ще опитам да съживя това селско читалище. А пък и какво повече можеш да искаш от един човек от това - да даде сто процента от себе си. Но аз знам, че ще стане, защото много хора ми помагат. Идват и мои приятели оператори от Холивуд, които ще заснемат документален филм за всичко, което се случва със старата театрална зала в Татарево, за нейното възраждане, за отключването, което като символика е всъщност още по-силно от реалният акт на 18-ти юли. Тогава ще има участници от самодейни колективи от различни региони. Очакваме голямата актриса Стоянка Мутафова, тя има специален стол в залата. Поканили сме я, защото цялото село само за нея говори, още не могат да забравят нейно участие заедно с Емил Димитров на тяхна сцена.

интервю на Красимира Славова