Белият кон не е кон. Древните софисти са ни оставили едно блестящо умозаключение, упрек към недостатъците на формалната логика. То е следното: конят е предмет, а бял е качество. Предметът и неговото качество са две различни неща, следователно белият кон не е кон.

Подобно, но твърде нескопосано писание, твърде далеч от остроумието на древните, се опитва да ни убеди, че бялото е черно. Става дума за нашумелия напоследък скандал с паметника на културата – хасковския затвор, който бе сринат от багерите, пратени от община Хасково. Вчера се появи публикация в местно издание, което познава всичките си читатели поименно, което се опитва да ни прави на будали.

Основната теза във въпросния материал е, че паметник на културата не била сградата на затвора, а... мястото. Цитат:  ... в списъка на "Исторически паметници в Хасковски окръг. Под №35 е Хасковски затвор, Хасково, ул. "Дунав", кв.44. Няма сгради, няма килии, няма нищо...”

Край на цитата. Следователно паметник на културата не  е сградата, а... мястото където се намира! Изумително.

Как се изнасилват фактите – друг пример. В статията се цитира законът:  (3) (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2011 г.). Културните ценности могат да бъдат публична и частна собственост. Те могат да са собственост на държавата, общините, на Българската православна църква и другите регистрирани вероизповедания, както и на физически и юридически лица.
Следователно, гласи заключението в статията, културните ценности не могат да бъдат частна държавна или общинска собственост. Макар че в цитата, само пет реда по-нагоре, се казва точно обратното.

Това не е просто разминаване с логиката, това е челен сблъсък със здравия разум.

В материала прави впечатление, че на няколко места се споменава, че затворът е бил такъв до 1944 година. Първо сметнах, че е неволна грешка. Защото истината е, че той функционира като затвор до „50-те години”, според Красимира Узунова от Историческия музей. По-точно до 1957 година, според други изследователи.

Идеята на лъжата за 1944 година е да са направи извод, че обявяването на затвора за паметник на културата е по идеологически съображения. Цитира се одобрението на ОК на БКП. Макар че същият този ОК на БКП горе долу по същото време дава съгласие да се обявят за паметници на културата и двете църкви – „Св. Архангели” и „Св. Богородица”. Явно тогавашните комунисти са били и тайни дълбоко вярващи християни и са започвали деня си с „Отче наш...”

Внушението е, че тогавашната власт го обявява за паметник, защото там са лежали „другарите комунисти”. Втората част от истината е, че там са лежали и господата антикомунисти – николапетковисти, заговорници срещу новия режим и т.н. Факт.

Всъщност за сегашната власт в Хасково всичко, което не е далавера, е комунизъм. А фактите са без значение.

Че на сегашната власт в Хасково е било известно, че затворът е паметник на културата, става ясно от думите на Красимира Узунова от музея, която лично го е казвала на кмета Георги Иванов. Вероятно са му го казвали и други.

Самият той заявява в едно интервю преди години, по друг повод, че е наясно с историческата ценност на затвора. Ето точните му думи:

Военни имоти така и не получихме. От 280 дка – налични и свободни, искахме само 17 дка. Накрая ни дадоха 5, които ще превърнем в музей, тъй като там се намира бившия затвор на Хасково. Той е от преди 9-ти септември 1944 г., има история в него. Тези пет декара ще останат да бъдат преобразувани като мемориал или нещо подобно.

Цялото интервю – тук.

Защо няколко години по-късно кметът се отказва от идеята за мемориал, а го слага на тезгяха за продажба, можем само да гадаем.

Един остроумен мъж преди векове бе казал, че философията е да търсиш черна котка в тъмна стая и котката да я няма там. Да гадаем какви са целите на градоначалника с тази спешна продажба, е горе долу същото. С тази разлика, че в стаята все пак задължително има котка. Черна или бяла, кафява или сива, ще разберем, когато светнат лампата в стаята.

Тези дни цялата общинска администрация е мобилизирана да твърди поредица от нелепости. Служителите направо са заприличали на севернокорейци на манифестация. Казвам го не за да ги обидя, съчувствам им. Защото мнозина от тях със сигурност виждат фактите, а някои и нещата зад тях. Обаче от другата страна е трудовата книжка, а времената са тежки и не са за излишни геройства.

Но да се върна на нескопосаните твърдения в  публикацията. Обяснението за появата й, че става въпрос за пари, ако е вярно, е само част от истината. Защото зад подобно страстно изнасилване на фактите със сигурност стои нещо много повече от тривиални пари. Нещо като много голяма любов.

Защото, ако трябва да перифразираме поета, „за сърцата, що се любят и затвор не е раздяла”.

Тодор Кръшков