Има ли в България глад за учители? Ако съдим по числото, обявено от Агенцията по заетостта, 800 свободни места за преподаватели са свободни в момента, а желаещи да ги заемат няма и няма. В същото време само преди около месец от една неправителствена организация, която финансира допълнително млади хора, за да влязат за около две години в класните стаи, обявиха, че за около 70 места са се явили 1000 кандидати. Все хора на възраст до 30 години, за каквито се предполага, че в българското училище са дефицитни. На "кастингите" за преподаватели в столичните училища за едно място се явяват по 30-40 души, освен ако не става дума за дефицитни специалности като информатика например. Впрочем и там се явяват. Но не винаги са подготвени.
Онова, което в момента е огромен проблем на системата, е, че в нея липсват ясни критерии за подбор на учители. Липсва и информационна система за завършилите педагогика, за техните професионални постижения, за резултатите, които техните ученици постигат на изпитите. Тоест, нещо като електронен регистър, който да даде възможност на училищните директори да направят поне някакво подобие на информиран избор, вместо да назначават учителя почти на принципа, на който някога е бил назначаван говедар на село. В момента директорите имат право, кажи-речи, еднолично да подбират кадрите си, дори и когато интервюто се провежда от някакво подобие на комисия. Стандартна процедура няма. Едни карат кандидатите да пишат есе на тема "Къде се къса връзката между децата и четенето", други задават подвеждащи въпроси от типа "Ама Вие как ще се оправяте с една учителска заплата, че и дете гледате" - с идеята да си признаеш, че "доработваш" с частни уроци. Трети обявяват място за млад учител и след това връщат всички под 30 години, защото нямат необходимия педагогически стаж. Четвърти искат портфолио, документ от психиатрията, мотивационно писмо и прочие документи уж с идеята те да им помогнат да отсеят най-качествените кандидати.
На практика на много места отсяването се извършва с телефонно обаждане от близки на директора, при което всички видове мотивационни писма стават излишни. И няма как да е другояче - никой кадровик не е в състояние да определи най-добрия измежду 30 кандидати, на които до този момент не е виждал очите. Още повече, когато не е виждал как работят с деца в класната стая - единствено важният критерий, по който би трябвало да става подобно отсяване. Нито едно CV няма да каже на директора дали този човек е в състояние да осъществи жив контакт с учениците. И нито едно портфолио няма да поясни дали той действително е в състояние да омагьоса децата с онова, което за друг е просто рутинен "план на урока". Затова избират на око. И е повече от ясно, че много от тези процедури се оказват несполучливи - иначе нямаше едни и същи училища да пускат ежегодно обяви за нови и нови свободни учителски места, при това само няколко месеца, след като вече са назначили кандидати на тях.
Подборът на кадрите е нещото, което неимоверно куца в българското училище. А куца, защото при всички реформи, които различни по цвят правителства се опитват да направят, се заобикаля нещото, което единствено би предизвикало реформа - въпросът за увеличаването на учителските заплати. Докато преподавателите вземат обидно ниски суми, няма как да завишим критериите към тях - просто няма откъде да вземем хора, които да отговарят на тези критерии. Затова вземаме първите срещнати и чакаме да видим ще "паснат" ли на мястото, на което сме ги поставили. Понякога може да се окажат самородни таланти.
А понякога - чиновници или просто хора, които проспиват времето до заплата на принципа "Работим за толкова, колкото ми плащат". И на единия, и на другия след 10 години търпение в българското училище ще дадем пагона "старши учител" и ще го потупаме по рамото с няколко лева повече. С толкова лева, колкото няма да му стигнат дори да си купи допълнителна литература по специалността и да научи за новостите в сферата, в която преподава.
Различни видове реформи въвеждат различни йерархии за учителското съсловие с цел да мотивираме преподавателя с "кариерно израстване". Което не означава нищо, когато мобилните телефони на учениците му струват повече от цялата негова месечна заплата. Всички реформи удобно избягват темата за заплащането на учителите и за това, че дори когато говорим за увеличение с помпозни заглавия от типа "скачат учителските заплати", те скачат с толкова пари, за които западните им колеги не биха се навели на улицата. Затова и напоследък най-новата мода сред директорите е да се назначават хора, които умеят да пишат проекти - защото това е единственият начин училището, пък и съответният учител да си докарват допълнителни средства. Не че в това има нещо лошо - но преподаватели ли назначаваме или търсачи на европейски пари, за да вържем бюджета? Търсим мениджъри или хора, които умеят да научат децата ни? Докато системата за подбор на кадри в училище не бъде променена тотално, учителската професия ще бъде разграден двор, в който може да влезе всеки. Лошото е, че когато влезе всеки, излизат кадърните.
