Отново сме във времето на училищните списъци с книги. Всяко дете,от най-малките до почти завършилите, със сигурност е започнало ваканцията с някакви препоръки кои книги е добре да прочете. Често обаче се получава тотално разминаване между интересите на детето и препоръчаната литература. Резултатът е едно разнасяне и подмятане на книги цялото лято, без да се довърши нищо, а и без да се достигне до удоволствие от четенето.

На този фон искам да ви разкажа за тазгодишната победителка т.нар. „ The Global Teacher Prize” или както го наричат още „нобелът за учители“, която успява да провокира учениците си да четат всяка година около 40 книги. Казва се Нанси Атуел и след като прочетох за нейните методи останах искрено изненадана и очарована. Всъщност тя е обикновена учителка от едно малко градче в Мейн, САЩ. Започва кариерата си края на 70/те, началото на 80/те. Още с началото си в образователната система разбира, че трябва да промени фокуса на работата ако наистина иска да има резултати. В нейния случай става дума за английски език и литература. Първоначално като всеки учител центрира вниманието си върху своята методика, върху подготовката на часовете, върху системността в поднасяния материал. Не след дълго обаче се сблъсква с досадата по лицата на учениците си, които в онзи момент са предимно тийнейджъри. Как да ги накара да четат? Да мислят върху текст? Да пишат и изразяват мнение?

Както сама разказва в книгата си „In The Middle”(няма я преведена на български за съжаление) промяната започва с опитa да пробие защитата на едно дете. Джеф е момче на 15г, което когато попада в класа и, едва чете, дори бърка някои от буквите и ги подменя. Постепенно, опитвайки се да открие врата към него, разбира за интереса му към корабите и корабоплаването. Издирва всички книги, за които се сеща, в които по някакъв начин е засегната темата. Резултатите са феноменални. До края на годината Джеф прочита повече книги, отколкото през целия си живот до този момент. Сред тях има от най-различни жанрове – романи, поезия, научни текстове за корабостроенето, публицистика, свързана с проблемите на моряците и какво ли не.

Това момче и дава идеята да превърне часовете по английски език в уоркшоп по четене и писане. Оставя пълна свобода при избора на книги и теми. Единственото, което изисква от децата, е, да напишат текст, в който представят прочетеното и изразяват мнението си. Не след дълго стаята започва да изглежда като библиотека и всички прекарват часовете по литература в четене и писане по собствено желание, без никой да им задава тема или форма на писане. Резултатите не закъсняват.

Към 2015 година децата от малкото училище в Мейн продължават да показват най-високи резултати при всички външни оценявания. Нямат проблем при влизането в университети без друго допълнително обучение. И всичко това, благодарение на четенето според интересите им, четенето без списък и изцяло по желание и с желание.

Методът на тази учителка ме накара да се замисля за самата мен и да си отговоря колко от нещата, които съм учила и не са били провокирани от интересите ми съм запомнила. Отговорът е очаквания. Отново достигаме до теорията на американския психолог Давид Аусубел за нуждата обучението да изхожда от интереса на децата. В противен случай знанието не е трайно, а в много случаи дори непостижимо.

Не знам доколко българските учители са готови да откликват на търсенията на децата и през тази призма да ги образоват. Не знам дали подобна система е приложима в нашата реалност. Очевидно е обаче, че на други места сработва и то много добре. 40 книги са цифра, която някои не постигат и за цял живот, а учениците в това квартално училище в малък морски град четат за година, и то с удоволствие, получавайки голям процент от знанията си изцяло от книгите, без намесата на учебници. Всеки ученик по своя индивидуален път. Всеки ученик, научавайки се да мисли, а не да помни наизуст неща, които не го интересуват.

Дали можем да получим всичките си знания от книгите, просто така, четейки свободно, не знам. Започва обаче да ми изглежда възможно и да ме кара да се замислям за функцията на училището въобще. За какво служи? Началното ограмотяване е ясно и задължително, след това обаче... Дали ни трябва цялата тази еднотипна, еднаква за всички информация или пък просто имаме нужда да се научим да мислим и сами да търсим знанието?

Малко са дръзките и склонни към промяна образователни системи. Малко са хората в тях, които си задават въпроси. Само за пример – финладското правителство е решило да премахне обучението в ръкописно писане, тъй като са установили, че в съвремието не се използва. За сметка на това увеличават часовете по писане с клавиатура. Няма да коментирам дали е правилно, но е очевиден стремежът към гъвкавост и адаптация към времето.

За себе си лично реших, че детето ми това лято ще чете точно тези книги, които провокират интереса му. Няма да настоявам да следва препоръките. Откакто взех това решение все по-често я виждам да се усамотява с книга. После си разказваме какво и е харесало.

 Вашите деца четат ли това лято?

Жанета Матанова