Колко от нас са чували в детството си за „талантливия съсед, приет в Оксфорд или Харвард“ или за децата на не знам коя си , дето отишли, пък станало чудо в живота им?... Колко от нас знаят за „ония познати, дето заминаха и си оправиха живота“? Колко от нас ежедневно са слушали за „тая скапана държава“, за „тия гадове политиците“, „за мизерни заплати“ и какво ли още не...?

Така постепено и естествено достигаме до момента в моя живот, когато почти целият ми клас на въпроса: „ Какво ще кандидатстваш?“, отговаряха: “ В Германия.“ Неусетно „какво-то“ вече нямаше значение, беше се заменило от „къде-то“. Цели поколения спряха да виждат перспективата си с яснотата на допълнението, сега беше време за обстоятелствата.

Дори днес приятел асистент ми разказва как като попитал студентите си по медицина какво ще специализират, всички започнали да му отговарят къде смятат да ходят.

Винаги съм се чудила, дали тази подмяна на „какво“ с „къде“ не е опасна? Дали пък като нямаш ясно „какво“ няма да се окажеш в ситуация, в която се примиряваш с каквото и да „какво“ само и само да е „къде“?

Така или иначе всеки с въпросите си. Мен обаче повече ме интересува позицията на родителите в България, които по една или друга причина години наред в захлас бавно и постепенно гонят децата си от държавата. Защо все си мислят, че единственият шанс на децата им е навън, защо пък не се дават примери с „батко ти Пешо, дето стана голям земевладелец в България“ или „ с приятеля ми, дето имат фирма за редки машини“, или с „известната преводачка от японски в София“?... Защо успехът да е все извън границата ни? Аз пък познавам много успели хора тук и също доста неуспели там. Не е ли време да сменим нагласите на младите си? Докога ще ги гоним с глупавото „ Вие да сте щастливи, ние ще сме добре тук“. Няма родител, който да е добре като не си вижда децата, внуците си.

Тук е трудно, но там не е по-лесно. Различно е, в много отношения може би по-уредено, това обаче не означава, че успехът е задължителен и чакат само теб. Нямаме основание да „напъваме“ младите си да бягат далече от кръга си на подкрепа и да им внушаваме, че в чужбина ще намерят купчина злато. Друг е въпросът дали въобще им е нужна тая купчина.

На мен лично ми се иска и ще се постарая да възпитам децата си в посока, че не е важно къде ще бъдеш, а какво и как ще го правиш. Иска ми се да вярвам, че има много полета за изява и в България, в които човек би могъл да бъде достатъчно успешен, дори и да му се пречи.

Някакви идеи?

Жанета Матанова