Ракетните обстрели не са нещо ново. Случвало ни се е няколко пъти, а веднъж буквално се разминахме със смъртта. Това заявиха рейнджърите от завърналия се в края на ноември хасковски взвод от бойци, носили шестмесечно дежурство в град Кандахар, Афганистан. 60-те местни военни, водени от капитан Христо Василев получиха отлична оценка от натовските партньори и от военния министър Нанчев при посрещането си в Хасково. Само няколко дни покъсно обаче пуснатите в отпуск мисионери изтръпнали отново, като научили, че доскорошният им пункт за охрана е бил обстрелван с ракети. Там в момента има други българи, които хасковските рейнджъри познават отлично.
„Първата ми работа беше да звънна на колегите и да ги питам живи ли са”, каза командирът капитан Христо Василев от под 52 740 в Хасково. Според него при подобни обстрели оцеляването е на късмет. „Макар да звучи невероятно, опасността идва колкото от самата ракета, толкова и от държавата, в която е произведена. Стрелят ни със 108 милиметрови ракети, произведени в Китай и с установки-самоделки. Точност при такъв изстрел не съществува. Те могат да целят военен обект и да поразят лавката с почиващи войници в нея”, разсъждава капитанът. По време на тяхното дежурство са били „замерени” с китайски ракети поне няколко пъти. В два случая бомбите паднали на около 200 метра извън базата. В една ситуация обаче ракетата паднала вътре. „Стовари се на пистата. Ако бе гръмнала със своята 200-метрова зона на поражение, със сигурност щеше да има пострадали”, казва Василев. Поне в този случай калпавата китайска направа се оказала предимство. „Когато чуеш сирените за ранно оповестяване за ракетно нападение, животът ти минава като на филм пред очите. Лягаш на земята и се молиш да оцелееш”, допълва го сержант Иво Василев, който е дебютант в задграничните мисии. Капитан Василев има цели три, две от които в Афганистан. И той обаче не е претръпнал. „В мига, в който чуеш сирените, които се включват при засечени летящи към базата ракети, започват най-дългите 5 минути в живота на командира”, трепери при спомена той. В тези 5 минути той трябва да получи потвърждение от подопечните му, че са живи и здрави. Заглъхне ли някоя радиостанция, косите побеляват. За щастие, досега в Афганистан не сме имали ранени, категоричен е капитанът-ветеран от мисии в Кабул и Кандахар.
И двамата Василеви са категорични, че афганците едва ли целят българите. Те били на почит там и ако имало някакво подозрение, то било заради униформата, но само дотам. „Тези, които са малко по-начетени, ни считат за братя, защото в Афганистан е наложено мнението, че българите като народ са тръгнали оттук”, казват военните. По думите им, чисто визуално, част от афганистанците, особено пущуните, са пълни копия по морфологически белези на Българите.
Бихме отишли отново, категорични са и двамата. Според тях това е воинска задача като всяка друга и не можеш да не изпълниш заповед. За рейнджърите мисиите зад граница са първа линия за охрана на България и нейната сигурност, нищо че се намират на хиляди километри от родината. Нещо като английския девиз по време на Първата световна война - “ако не искме да се бием на Дувър /вратата на Англия/, ще го правим на Рейн”. Заплащането на тези мисии играе важна, но не първостепенна роля. „Ако откажа да отида на мисия, в собствените си очи ставам дезертьор”, категоричен е капитан Василев. Но признава, че някои от хората се огъват, дори до точката на пречупване. Неизбежното очакване на сирените за атака, пълната изолация в базата, като за 6 месеца не им е било позволено да я напуснат нито веднъж, както и носталгията по дома и семейството разколебават дори психически най-здравите. Някои се депресират, други пък престават да се страхуват, което в Афганистан може да бъде смъртоносно. За капак, точно на тези най-опасни мисии, българският контингент не е снабден с психолог. Нещо, което дори и неуважаващите тази професия български мъже признават, че е жизнено необходимо. Защото опасността може да дойде колкото и отвън, толкова и отвътре, от самите тях.
Р. Филев
