Материала за днешната статия го събрах само за час и половина в парка. Оказа се, че ако се заслушаш в посланията, които отправяме повечето родители към децата си, може и да се парализираш от страх. Наистина е чудесно, че голяма част от това, което е в главите на майките и бащите, никога не се случва. Какво ли не чух: „ Ще си разбиеш главата!“ , „Ще се изпотрошиш!“, „Ще си смачкаш пръстите!“, „Люлката ще те отнесе на два метра от тук!“, класическото „Ще паднеш!“ над 20 пъти от различни родители. Забраните също не бяха особено оригинални. Не трябваше да скачат, да се качват по пързалките отпред, което и до днес не разбирам. Именно така децата развиват равновесието си, пространствената си ориентация и куп още умения. Аз ако бях дете при тази ситуация наистина щях да се вкаменя. Понякога си мисля, че е много добре, че децата не изпълняват всичко, което им казваме. Сред фаворитите ми обаче е възгласът на една майка, който всъщност най-вече ме накара да се замисля за функцията на страха. В случая детето весело си тичаше към едно голямо куче, а майката крещеше подире му: “Спри, спри, теб те е страх от кучета!!!!“

Сериозно?!

Аз лично като свидетел на ситуацията бих се заклела, че това дете не изглеждаше ужасено по никакъв начин. Друг беше ужасеният човек. Какво обаче се случваше? Сега говорим за бебе на 2 и половина, ако при всяка подобна ситуация му се повтаря, че го е страх от кучета, как мислите ще се чувства на 5 години? Обзалагам се, че ще е с фобия.

Сигурно всеки от вас е виждал и познава цели семейства с подобни фобии. Може да са насекоми, може кучета, може височини...

Как става и защо? Средата ли определя страховете ни или пък се унаследяват?

Може и да ви изненадам, но отговорът е - и двете. Оказва се, че начинът, по който живеем, запазва следа в нашето ДНК. Това от своя страна определя дадени предразположености при децата ни. Например: не е задължително да имат нашите страхове, но в по-голяма степен от другите деца могат да ги развият, особено ако и средата поощрява появата им. Ако едно дете носи в своето ДНК спомена за фобията на някой от родителите си и те самите по цял ден не спират да се стряскат в негово присъствие (да не говорим директно да му казват от какво го е страх), то възможността детето да е страхливо става огромна.

Небезизвестен е опитът, които провежда канадският психолог Албърт Бандура с куклата Бобо. Първо записва филмче, в което една жена бие по най-различни начини куклата. След това пуска въпросното филмче на група деца в една детска градина. На следващия ден оставя Бобо при децата. Сами се досещате какво се е случило... Горкият Бобо!

Бандура назовава феномена „учене чрез наблюдение“. При малките нищо не остава незабелязано, дори само веднъж да видят нещо, може да го запомнят и повторят, стига да е било достатъчно експресивно и впечатляващо.

Нашите страхове са точно такива. Можем да бъдем много убедителни, когато сме уплашени.

Еволютивно страхът има своята изключително позитивна функция. Трябвало е да се ужасяваме, за да сме предпазливи. Идва момент обаче, в който както във филмчето „Круд“, което сигурно сте гледали с децата си, трябва да излезеш от пещерата и да продължиш въпреки опасностите. В противен случай оставаш зазидан. Не искаме децата ни да растат вкаменени нали?

Трябва да ги оставим да дишат, колкото и да ни коства. Понякога ще им се случват наистина ужасяващи неща, но пък в другия случай ще ги обречем да не им се случи нищо.

Да започнем с малки крачки. По-малко „ще паднеш“ и повече „давай, ти можеш“.

Жанета Матанова