Стефан Цирков, актьор и режисьор

- В последно време съчетаваш актьорските си ангажименти в Хасковския театър с режисура на самодейни трупи в няколко малки града от областта. Това някакъв нов етап в творческото ти развитие ли е?

-Имам много планове, но времето ми поднася други изненади. Както казва Хамлет, „мечти високи, пориви с размах, назад си кривват и така угасват”. Основно работата ми през този сезон беше в Харманли, там направих с трупата към читалище „Дружба” една компилация от 3 разказа на Чудомир и съвременни добавки, озаглавена „Титаник”, Ди Каприо и вегетарианецът”. Второто представление трябваше да е благотворително, в помощ на журналиста Георги Христов, но след вестта за смъртта му го отложихме. Това трагично събитие според мен за пореден път разкри как някои хора ползват подобни каузи само за да се показват, а не реално да помогнат. Сякаш за тях бе по-важно да обявят колко пари дават.

- Тази постановка по-успешна ли бе от предишната ти в Харманли, където бе направил две миниатюри на Чехов?

- Чеховите миниатюри бяха моето малко харманлийско театрално бижу.

- Разширяваш периметъра – заедно в колежката ти Ваня Шекерова работите в Ивайловград и в Любимец. Ивайловградчанката Елена Бойназлиева получи голямата награда на любителския фест в Тополовград за ролята си в „Госпожа министершата”.

- Ивайловградската трупа е шеметна. Дузината актьори са талантливи, но много важна е подкрепата на кмета на общината Диана Овчарова, която усещах през цялото време. Хубаво е да вярват в тебе. Преди мен с местните артисти е работил Румен Новаков, надградих стореното от него. Като бяхме на фестивала в Тополовград, моите възпитаници питат човека в тамошното читалище: „Извинете, къде са гримьорните?” Оня се шашна, после ми сподели, че за пръв път му се случвало да питат за гримьорни, другите търсели съблекални.

Разиграх „Министершата” на Нушич в едно почти абсурдно пространство. Така го оцени и шефът на журито Борислав Чакринов: абсурдно, гротесково представление. Държа в Ивайловград да има местна театрална продукция, да гостуват професионални трупи, тъй като това е едно от последните места – да не кажа крепости – на българщината. Ивайловград е такава твърдина – и географски, и духовно.

- Удобен повод да те питам и за другия спектакъл, който направихте в Ивайловград с Ваня Шекерова - „Похвално слово за българката”. Каква е неговата история?

- Изпратих на автора на стиховете Ивайло Балабанов съобщение по фейсбук, че имам намерение да го репетирам. В отговор получих „Дерзай, синьо цвете!”

- Това заради седесарския период в живота ти ли?

- Когато му излезе стихосбирката „Парола любов”, ходихме да се черпим с Ивайло в хасковския ресторант „Червено знаме”. Пием и той ме пита: „Е, какво ще ми кажеш сега?” И аз му изрецитирах Вазов: „Малко цвете съм в полето, аз съм синият синчец.” Оттогава е тази закачка с Балабана. Той дойде на свиленградското представление на „Българката”, развълнува се. Знаеш, че не може да говори след инсулта, но изрази това свое вълнение по очебиен начин.

- Малцина знаят, че ти предаде театралния си опит и в Любимец. Какво направи там?

- С група момичета създадохме „Спирката там, долу” – монолози и два скеча на Харолд Пинтър. Изиграха всичко по невероятен начин, престанаха да си човъркат телефоните. Като мина премиерата, дойдоха при мен и казаха: „Господине, нали няма да ни оставите?” Като ти рекат така, нещо ти застава на гърлото. Ти си наясно, че парите, които получавам за тези ангажименти, са смешни. Но след едно такова „Нали няма да ни оставите?” махваш с ръка на хонорарите и почваш да мислиш какво друго да направиш.

- С голям успех се играе твоята сценична адаптация на „Епопея на забравените”. Наскоро пред БНР сподели, че готвиш рецитал по Ботеви стихове. Кои негови творби смяташ да включиш?

- Работното заглавие е „Как Ботев не замина за Франкфурт”. С над 40 представления „Епопеята” стигна до хора, които не бяха чували някои Вазови стихове. Искам същата съдба да има и Ботев - стотици, хиляди да разберат, че поезията му не е само „Жив е той, жив е”, но  и по-малко популярни заглавия с убийствено въздействие. Чакам директорката на къщата-музей на поета в Калофер да ми изпрати факсимилета на Ботеви документи, които да съчетая със стиховете му. Ще направим спектакъла отново с Ваня Шекерова и може би с няколко млади момичета. С Ваня се допълваме много успешно. Тя бързо навлиза в материята, отваря ми очите за неща, които пропускам или заради възрастта, или поради моята разсеяност.

- Нещо като сплав от рутина и от младежки ентусиазъм...

- Да, нещо такова се получава в нашия актьорски и режисьорски тандем.

- „Който рецитира – той не умира”... Твои думи, които използвам, за да ти задам следващия въпрос. Ти направи плавен преход от старата към новата местна власт. Рецитираше на празнични дати през четирите мандата на Георги Иванов, заставаш пред Паметника на незнайния воин и при кмета Добри Беливанов. Мнозина са изненадани, че стана така. Ти самият изненадан ли си?

- Винаги съм уважавал институциите. Не съм се натискал при Георги Иванов да изпълнявам „Опълченците на Шипка”, не го правя и при Беливанов. Ако ме поканят, отивам. Не ходя да се моля. Иванов управляваше общината така, както той смяташе за добре. Сега това прави Беливанов. Не съм се опитвал да им давам акъл как да го правят. Съжалявам само, че се подлъгах и се включих в последната кампания на „Коалиция за Хасково” за общински съветници. Убедих се, че тая работа не е за мене, аз съм замесен от друго тесто. Винаги, когато съм се хващал с политика, после съм съжалявал. Все съм бил използван, докато някои правеха пачки.

- Отиде на кино, докато уж управляваше „Хасково филм”, а други в това време го приватизираха...

- Да, и тогава, и в още няколко случая отидох на кино, за жалост.

- Да поговорим за по-приятни неща. В онова интервю пред БНР споменаваш за третата си книга след „Империята „Пайнер” 1:1” и „Текущи циркове” – „Жените на моя живот”. Планирал си да я издадеш през август 2017-а. Защо тогава – в чест на твоята 60-годишнина ли?

- Годишнината, както знаеш, е на 7 януари 2017-а. На това събитие смятам да посветя спектакъл, в който да припомня за по-важните неща, които са се случили по време на моето 34-годишно пребиваване на хасковска сцена – и театрална, и житейска.

- Стефан Цанев констатира, че „животът – това са две жени”. Колко са жените в твоя живот, начело с майка ти Рада, разбира се?

- Да, на първо място в тоя списък е майка ми. А жените в моя живот са повече от две, много повече са. Това ще бъде една скандална книга, винаги съм се старал да казвам нещата от първо лице и да разказвам истински истории. Държа да уточня, че „Жените” няма да е продължение на „Империята”, за чалгата може би ще доразкажа по-нататък.

Интервю на Недялко Бакалов