Автор: Иван Кутузов
Германските учители стачкуват вече почти месец. Причината е, че заплатите им не са повишавани от 2001 г. насам и си стоят на ниво 2300-2500 евро на месец. Протестът започна от детските градини, мина през занималните и стигна до самите ученици, които също излязоха на улицата - за да подкрепят преподавателите си и за да поискат подобрение на собственото си образование. Обществото, разбира се, е раздвоено, но повечето са на страната на стачкуващите.
Паралелът с България е контрастен и доста тъжен, като се имат предвид разликите както в доходите, така и в качеството на преподаването. "Да работиш за тези пари е унижение", пише в немските интернет форуми. Знам какво ще кажат в един глас всички български учители, за които дори заплатата от 300 евро все още е пожелание. След миналогодишната неуспешна стачка гилдията мълчи, а синдикатите й са все така ръководени от същите нелепи фигури. За сравнение с Германия не може и дума да става, камо ли управляващите й да си позволят да манипулират местните профсъюзи с отегчителни нарочни "седенки".
Германия впрочем има големи проблеми с образованието - недостатъчно финансиране, голям брой възрастни учители, нежелание на учениците да завършват гимназия (голяма част прекъсват училище в пубертета), драстично намаляване на студентите за сметка на търсещите пробив чужденци. Така поне твърдят критиците.
Монетата обаче има и обратна страна и тя е, че България само може да мечтае за такова образование, барабар с всичките му проблеми. Основното училище например е културен шок за всяко дете, минало през учебната среда, която му предлага българската държава.
Това, което просветните министри у нас не желаят да позволят на малките ученици, е
удоволствието от познанието
Безумно натоварената програма, скучните учебници, купът учебни тетрадки, допълнителни сборници и всякакви помагала плюс километричните домашни - всичко това е част от философията "Ще ти натъпчем главата със знания дори и да не искаш!". Затова, ако се направи анонимно проучване сред децата от първи до шести клас (колкото трае началният курс в Западна Европа) дали ходят с удоволствие на училище, можем да се обзаложим, че резултатите ще са плачевни. Защото колкото повече растат амбициите на българското просветно министерство да покаже, че работи нещо, толкова повече запада просветата.
Обяснението на тази зависимост е много просто - образователната политика е поверена на хора без отношение. (Доколко и какви професионалисти са е отделна тема.) Затова скуката трайно се е настанила в българските учебници и само всеотдайните учители биха могли да я преодолеят. Колко от тях впрочем останаха в учебните стаи към днешна дата? И докато на един германски учител не му се налага да фантазира много, защото уроците в учебниците са предимно под формата на игра, на българския му трябва доста фантазия, за да постигне подобен ефект. Никой обаче не му плаща за тези усилия.
Училищната среда в България продължава да бъде все така недружелюбна още от началния курс. Германското дете отива на училище с колело или с ролерче без никаква опасност да бъде бутнато от кола. На гърба му виси весела раничка, в която има само бутилка с вода, кутийка с храна и често се подава плюшено мече. Българското прави слалом между автомобилите с раница, тежка поне 5-6 кг - така българското образователно министерство разбира въпроса за количеството и качеството.
Германското дете има по 6-7 часа на ден, но не ги усеща, защото поне два-три от тях са спорт, изкуство или музика, а в останалите часове най-редовно текат други забави, включващи всякакви игри и разходки - например посещение в градската библиотека, обиколка на забележителностите на града и т.н. То няма хиляда предмета като българското, но има един много важен - Sachkunde ("познания за нещата", преведено буквално), в който получава
практическа информация за заобикалящия го свят
Интересно как в такава развита и богата държава като Германия на никого не му е хрумнало да смъкне учебния материал по физика, химия и история от пети и шести клас още в трети, както се случи с българските деца.
Тук домашни се дават най-много два пъти седмично и писането им не бива да отнема повече от половин час. Учебниците, тетрадките и абсолютно всички помагала стоят в класната стая и не пътуват всеки ден до дома и обратно. За сравнение, българските малчугани биват нагънати от първия им учебен ден и тежко и горко на този, който е тръгнал на училище, без да може да чете и пише. Германското дете не знае какво е това училищна лавка - този удивителен феномен на социализма, сякаш изваден от разказ на Илф и Петров, препълнена с близалки, пликчета с мазнотии и газирани напитки, при това на по-голяма цена. То се храни в стола с магнитна карта и не е чувало за програмата на Масларова "Да проверим колко кифли, платени от данъкоплатците, се побират в едно кошче за боклук". На германските деца се предлага салата от моркови с печена риба. И да не се заблуждаваме -
нашите деца определено са по-затлъстели
особено градските, в частност софийските. За сравнение - берлинските разполагат с площадки и поляни на всеки 100-200 м, а състоянието и поддръжката им заслужават да им свалиш шапка.
Изводът е, че българското правителство е забутало образованието в най-далечния ъгъл на така наречената си политика и за него рядко става дума по партийните форуми. А когато въпросът опре до вездесъщия бюджетен излишък, с изключение на строителството всичко друго направо ги дразни. Затова и под инвестиции в "образованието" разбират т.нар. академично градче в София.
В България дори учителските стачки са поставени върху нездравата основа на интригите и задкулисните сделки, а обществото (което за огромна беда продължава да не е гражданско) гледа вяло, възмущавайки се единствено, че за известно време е било лишено от "безплатната" гувернантка. При този блокаж на всички нива няма как нещо да се промени. Та именно затова цената на българското си е съвсем пазарна - 300 евро. Даже няма и толкова...
Германските учители стачкуват вече почти месец. Причината е, че заплатите им не са повишавани от 2001 г. насам и си стоят на ниво 2300-2500 евро на месец. Протестът започна от детските градини, мина през занималните и стигна до самите ученици, които също излязоха на улицата - за да подкрепят преподавателите си и за да поискат подобрение на собственото си образование. Обществото, разбира се, е раздвоено, но повечето са на страната на стачкуващите.
Паралелът с България е контрастен и доста тъжен, като се имат предвид разликите както в доходите, така и в качеството на преподаването. "Да работиш за тези пари е унижение", пише в немските интернет форуми. Знам какво ще кажат в един глас всички български учители, за които дори заплатата от 300 евро все още е пожелание. След миналогодишната неуспешна стачка гилдията мълчи, а синдикатите й са все така ръководени от същите нелепи фигури. За сравнение с Германия не може и дума да става, камо ли управляващите й да си позволят да манипулират местните профсъюзи с отегчителни нарочни "седенки".
Германия впрочем има големи проблеми с образованието - недостатъчно финансиране, голям брой възрастни учители, нежелание на учениците да завършват гимназия (голяма част прекъсват училище в пубертета), драстично намаляване на студентите за сметка на търсещите пробив чужденци. Така поне твърдят критиците.
Монетата обаче има и обратна страна и тя е, че България само може да мечтае за такова образование, барабар с всичките му проблеми. Основното училище например е културен шок за всяко дете, минало през учебната среда, която му предлага българската държава.
Това, което просветните министри у нас не желаят да позволят на малките ученици, е
удоволствието от познанието
Безумно натоварената програма, скучните учебници, купът учебни тетрадки, допълнителни сборници и всякакви помагала плюс километричните домашни - всичко това е част от философията "Ще ти натъпчем главата със знания дори и да не искаш!". Затова, ако се направи анонимно проучване сред децата от първи до шести клас (колкото трае началният курс в Западна Европа) дали ходят с удоволствие на училище, можем да се обзаложим, че резултатите ще са плачевни. Защото колкото повече растат амбициите на българското просветно министерство да покаже, че работи нещо, толкова повече запада просветата.
Обяснението на тази зависимост е много просто - образователната политика е поверена на хора без отношение. (Доколко и какви професионалисти са е отделна тема.) Затова скуката трайно се е настанила в българските учебници и само всеотдайните учители биха могли да я преодолеят. Колко от тях впрочем останаха в учебните стаи към днешна дата? И докато на един германски учител не му се налага да фантазира много, защото уроците в учебниците са предимно под формата на игра, на българския му трябва доста фантазия, за да постигне подобен ефект. Никой обаче не му плаща за тези усилия.
Училищната среда в България продължава да бъде все така недружелюбна още от началния курс. Германското дете отива на училище с колело или с ролерче без никаква опасност да бъде бутнато от кола. На гърба му виси весела раничка, в която има само бутилка с вода, кутийка с храна и често се подава плюшено мече. Българското прави слалом между автомобилите с раница, тежка поне 5-6 кг - така българското образователно министерство разбира въпроса за количеството и качеството.
Германското дете има по 6-7 часа на ден, но не ги усеща, защото поне два-три от тях са спорт, изкуство или музика, а в останалите часове най-редовно текат други забави, включващи всякакви игри и разходки - например посещение в градската библиотека, обиколка на забележителностите на града и т.н. То няма хиляда предмета като българското, но има един много важен - Sachkunde ("познания за нещата", преведено буквално), в който получава
практическа информация за заобикалящия го свят
Интересно как в такава развита и богата държава като Германия на никого не му е хрумнало да смъкне учебния материал по физика, химия и история от пети и шести клас още в трети, както се случи с българските деца.
Тук домашни се дават най-много два пъти седмично и писането им не бива да отнема повече от половин час. Учебниците, тетрадките и абсолютно всички помагала стоят в класната стая и не пътуват всеки ден до дома и обратно. За сравнение, българските малчугани биват нагънати от първия им учебен ден и тежко и горко на този, който е тръгнал на училище, без да може да чете и пише. Германското дете не знае какво е това училищна лавка - този удивителен феномен на социализма, сякаш изваден от разказ на Илф и Петров, препълнена с близалки, пликчета с мазнотии и газирани напитки, при това на по-голяма цена. То се храни в стола с магнитна карта и не е чувало за програмата на Масларова "Да проверим колко кифли, платени от данъкоплатците, се побират в едно кошче за боклук". На германските деца се предлага салата от моркови с печена риба. И да не се заблуждаваме -
нашите деца определено са по-затлъстели
особено градските, в частност софийските. За сравнение - берлинските разполагат с площадки и поляни на всеки 100-200 м, а състоянието и поддръжката им заслужават да им свалиш шапка.
Изводът е, че българското правителство е забутало образованието в най-далечния ъгъл на така наречената си политика и за него рядко става дума по партийните форуми. А когато въпросът опре до вездесъщия бюджетен излишък, с изключение на строителството всичко друго направо ги дразни. Затова и под инвестиции в "образованието" разбират т.нар. академично градче в София.
В България дори учителските стачки са поставени върху нездравата основа на интригите и задкулисните сделки, а обществото (което за огромна беда продължава да не е гражданско) гледа вяло, възмущавайки се единствено, че за известно време е било лишено от "безплатната" гувернантка. При този блокаж на всички нива няма как нещо да се промени. Та именно затова цената на българското си е съвсем пазарна - 300 евро. Даже няма и толкова...
Източник: dnevnik.bg