Голямата, топла и безусловна родителска любов може да се превърне в голяма отрова за детето. 

Събка Дякова-Чехович e психолог в Пловдив. Автор на книгата "Фитнес за женската душа". В статия в harmonia-center тя описва онази родителска любов, която нарича отровна. 

Психологът дава следните симптоми на тази обсебваща, отнемаща самостоятелността и израстването на детето. Защото, казва аторката "това практически означава готовност за неговото отделяне - физически и емоционално. Това отделяне става на всеки етап от живота на детето". Излиза, че от мига в който го раждаме, трябва да се подготвяме да го пуснем. Естествено, стъпка по стъпка, наблюдавайки, подкрепяйки, побутвайки, докато дойде моментът то да стане самостоятелен и силен човек.

Ето и въпросите, на които един родител следва да си отговори, за да разбере дали неговата любов не се превръща в проблем за любимото му дете:

Родителска любов ли е храненето на три годишно дете в устата?

Родителска любов ли е плашенето на детето ("за негово добро") с Торбалан, тъмното или лоши приятели?

Родителска любов ли е сравнението на детето в негативен план с Иванчо и Марийка (пак за негово добро)?

Родителска любов ли е да задоволяваш всяка прищявка на детето "за да не му липсва нищо"?

Родителска любов ли е да вземаш кредити за скъпия му телефон, маратонки, абитуриентски бал и др. подобни луксове, за да е то "като другите" и "за да има самочувствие"?

Родителска любов ли е подаръкът на за 14-тия рожден ден на дъщерята - интимна епилация+ноктопластика?

Родителска любов ли е да плащаш сметките на здрав-прав 30 годишен син и да ти оправяш хаоса в живота му?

Нужно е да знаеш как да показваш любовта си и как да не я показваш. Въпрос на личностно съзряване на родителя е да възпита сам себе си, преди да започне да възпитава дете. Ние не се раждаме научени, но се научаваме на всичко, което искаме.

Родителската любов и възпитанието не са едно и също нещо. Много родители приемат като фикс идея да бъдат перфектни, да дадат най-доброто на децата си, да им спестят проблеми.

Родителската философия "да му е леко на детето" и гледането "като писано яйце" не вършат добра работа. Това не е добро родителстване. Това е осакатяващо родителстване. Така животът на детето не става по-лек, а по-труден. Така то не се научава на най-важното - да се справя само. Това е родителско невежество и безотговорност. Това е родителски страх, че детето няма да се справи, няма да има самочувствие и да - при това положение, то няма да се справи и няма да има самочувствие. В корените на отровната любов на родителя има и голяма доза мързел - за него е по-лесно да задоволи поредната прищявка на детето си, отколкото да му откаже и в това е най-голямата грешка. По-лесно е да включи телевизора, или да му купи таблет, отколкото да разговаря и поиграе с него. По-лесно (за родителя) е да режисира живота му, отколкото да го остави само да се справя. 

Психологът описва и

резултатите от подобно родителско отношение
Порасналите деца, възпитавани с отровна родителска любов са незрели, инфантилни индивиди. Ще ги разпознаете по вялото ръкостискане и криещият се поглед. Те не умеят да вземат самостоятелни решения, не поемат отговорност за постъпките си и винаги някой друг им е виновен – учители, съученици, родители или Еди-Кой си. Не умеят да губят и изпадат във емоционална фрустрация, прерастваща в различни видове невротизъм и психосоматика. Трупат в себе си напрежение, което разтоварват чрез различни видове зависимости: храна, алкохол, хазартна, наркотична зависимост, РС-зависимост, а непросветеният родител плаща тези удоволствия. Трудно създават пълноценни връзки, основани на уважение и разбиране, а търсят доминантност. Изпадат в емоционални кризи при всяко препятствие и трудно продължават напред. Неуверени в себе си, не успяват да различават опасностите в живота и да реагират съответно. Изпадат в агресивни изблици, дори и към родителя, защото усещат живота си контролиран, но е неспособен да го поеме в свои ръце. Не реализират мечтите си, а сляпо следват наложените амбиции. И още такива.

Не спестявайте трудностите на детето
Детето ще пада, ще се удря, ще се цапа, ще плаче, ще греши, ще има трудности, ще има кризи, ще има проблеми - това е нормално, това е живота и вие колкото и да се стараете, нищо не можете да му спестите. ето и няколко типични ситуации и съвета на психолога за тях:

Оставете проходилото дете да става само, когато падне. То знае как, това е вроден инстинкт.

Оставете две годишното дете да се храни само.

Оставете петгодишното дете да се облича само и да си връзва обувките само.

Оставете първокласника сам да подрежда и да носи раницата си, сам да учи уроците си и да избира спортовете и приятелите си.

Оставете пълнолетното си отроче само да оправя хаоса в живота си – професионален, финансов, личен. Оттеглете се, задължително се оттеглете и не се месете в решенията му.

Насочвайте го, показвайте му - един, два, три пъти ... и го оставете да прави нещата по своя си начин, за да открие само правилния.

Внимавайте за неговата безопасност, но го оставете да прави нещата само. 
Ако мислите, че детето ви не може – вие го тровите с тази мисъл. Отнемате му радостта да се научи да се справя само, отнемате му самочувствието на можещо да прави и да мисли самостоятелно.

Детето може, то иска да може - това е вроден човешки стремеж.