Погледнато отстрани България все още се лута и не може да вземе решение към коя цивилизация иска да принадлежи.

А всъщност изборът е прост и се свежда до това кое е по-лошо, депресията или репресията? Първото е крайност, до която понякога се стига в развитите пазарни демокрации, а второто - всекидневие във олигархичните диктатури.

Откак започна да кълца пипалата на корупцията в България, Европейският съюз се превърна в дежурна жертва на глуповати нападки.

Бракониери с македонски псевдоними, олигарси със зловещи прякори и алкохолизирани лумпени яростно залаяха срещу него. Включиха се съветски граждани, бивши министри, правителствени топ-идиоти, както и вездесъщото стадо от журналисти на хранилка.

Всички те, в хор, не спират да втълпяват на доверчивите, че ЕС не си заслужава усилието; че в Брюксел мислят злото на България; че всъщност капиталистите са некомпетентни; че България вече е настигнала някои от по-старите членки в икономическо отношение.

Прекрасен коз в ръцете на тези мошеници се оказа световната финансова криза. Тя им помогна с още по-голяма увереност да лъжат как у нас и животът е по-добър, и престъпността - по-ниска. Как не бива да се доверяваме на англичани, французи и германци, които са част от заговор, копнеещ гибелта на родината. Как трябва да им се опълчим, да защитим достойнството си. Дори да им искаме компенсация за вредите нанесени от Русия (топ-идиотщина!). Естествено, без да споменават, че от всенароден евроскептицизъм печелят само и единствено те.

В брой.

А защитата на достойнството е възможна само, ако честно спазваш уговорките, договорите, правилата и законите на съюза, в който с не особено желание са те допуснали. Уважение може да се предизвика не с байганьовско перчене, а с адекватни действия, лоялност към приятелите и разбиране на проблемите.

За огромно съжаление не са никак малко онези, които им се хванаха на приказките. Когато владееш почти сто процента от медийния пазар, можеш да си позволиш да плещиш каквото пожелаеш и да си сигурен, че то ще звучи като истина в ушите на достатъчен брой електорални единици.

Затова до един момент правителствените и проправителствени мантри успяваха да постигнат целта си и да оправдаят мощното грабене и гушенето в прегръдката на една пропадаща азиатска държава с имперски амбиции.

Но тогава дойде 14 януари.

Докато траеше руската газова атака, в България най-после някак се организира групово недоволство. То не беше достатъчно масово и нямаше достатъчно ясни цели. Много лесно се поддаде на провокация. Много лесно се разпръсна. Но кадрите от крещящата полицейска некадърност, побоищата и издевателствата над деца останаха.

Всички ги видяха. Може би дори някои от поддръжниците на управляващите осъзнаха, че не може така; че някои от работещите в парламентарните и правителствени сгради са чиста проба криминални престъпници.

Вчера научих, че започва нов протест. Зарадвах се, защото ми се струва, че той има повече потенциал от първия, поставяйки конкретно изпълнимо искане - оставката на вътрешния министър. То е ясно и разбираемо за много повече хора, отколкото предишната многопосочна петиция. То е искане, което може да вдъхнови хиляди и да ги извади от зимен сън, защото е пряко следствие от скорошни събития. От държавно издевателство над жени, деца и възрастни хора.

Най-големият плюс на новия протест е, че дава отговор на цивилизационния въпрос. Хората на площада, към които, макар и от разстояние, числя и себе си, с радост биха приели и на най-тежката европейска депресия, ако алтернативата е хвалената от лумпените във властта съветска репресия.

Исканията трябва да ескалират.

Оставката на вътрешния министър е първа стъпка, условие за всичко останало, но далеч не е достатъчна. Няма начин България да престане да бъде най-комплексирана, най-бедна и най-корумпирана в Европа, ако властта не се смени изцяло. Протестът обаче не може да си позволи да поднася исканията си с несигурен глас, нито да ги превръща в молба.

Управляващите нямат капацитета да ги разберат, защото са социалисти.