Позорната тайна на Европа: В България държат деца зад решетките

В изключително черен материал за действителността в България журналистката Роза Монктън от вестник "The Times" описва тъжната картина за съдбата на децата в България.

Представяме ви статията, поместена и в Дейли Нюз, без промени и редакции в стила на изложението:

Първото нещо, което те удря, е миризмата - мръсни пелени, неизмити бебета, гниеща плът.

След това те удря тишината - зловеща, неестествена тишина, тишината на бебета, които са загубили надежда, че някога някой ще ги погали, ще ги прегърне и утеши. Ужасяващата тишина на недохранени и необичани деца, очакващи смъртта. Бях в институция за деца на възраст до три години в България и се криех зад едно детско креватче, за да не ме види дежурната "сестра", която се намираше през три стаи от мен, но можеше да наблюдава всички помещения през прозорци в междинните стени.

Единственото, което се виждаше от моето място, бяха решетки, редуващи се чак до стаята за наблюдение. Решетки, които държаха тези деца в затвор заради единственото им престъпление, че са се родили. Що за Европа е това, щом обрича невинни бебета и деца на такъв живот - живот, лишен от всякаква надежда?

Нещастното дете, зад чието креватче се криех, имаше хидроцефалия. Беше извърнало подутата си глава на една страна. Момиченцето в съседното креватче беше толкова болезнено слабо, че изглеждаше направо плоско - като фигурка, изрязана от картон. Крачетата на следващото бяха вързани едно за друго, а върху тях беше метнат стар калъф за възглавница.

Напипах огромна подутина на едно от усуканите му като вретена крачета.

Децата в това отделение са лишени от общуване с хора. Хранят ги легнали по гръб, а пелените им сменят само когато пристигнат чисти. Никой не им продумва, затова нито едно от тях не може да говори. Така живеят и така умират. През последните няколко месеца посетих осем институции в България и бях поразена от пълната липса на човечност. Светът на бебетата не съществува за тези деца.

В Западна Европа изпращат децата в специални домове, защото са жертви на тормоз, или защото родителите им не се грижат добре за тях, докато в други части на Европа, особено в бившите комунистически страни децата се настаняват в домове, защото са изоставени, или имат недъзи.

В Източна Европа все още е широкоразпространено схващането, че най-добрият начин за решаване на проблема с децата в неравностойно положение е те да бъдат откъснати от семействата си и отделени от обществото. И така притокът на деца към националната система от институции продължава и много родители са принуждавани да предават своите бебета още при раждането им, ако се установи недъг. България е втората държава с най-голям процент институционализирани деца в неравностойно положение в Европа (на първо място е Русия).

В друго специализирано заведение ме разведе руса жена като Крюела де Вил, на високи тънки токчета, с тежък грим и с папка под мишница.

Спираше до всеки прозорец и си поглеждаше списъка, грабваше химикалката, която стоеше втъкната зад ухото й, и отбелязваше: "това е с церебрална парализа, това е с висока степен на инвалидност, това е със синдром на Даун, това не знам. . ."

Поисках да вляза в една от стаите и взех на ръце най-близкото дете - жив скелет. И знаете ли какъв беше проблемът му? Беше сляпо. Просто сляпо.

Но сега умираше от глад, клатеше се и си блъскаше главата в рамката на креватчето си. При друго посещение попитах директорката, която беше и педиатър, за едно момиче със синдрома на Даун - защо е там. "Има синдром на Даун и ще умре".



Видеа по темата

Facebook коментари

Коментари в сайта

Последни новини