„Квадратът” на шведския режисьор Рубен Йостлунд отнесе „Златната палма” на 70-ия юбилеен Кан. Малко неочаквано, но напълно заслужено.
„Не трябва да се подценява елементът случайност при една „Златна палма”, каза пророчески в деня на откриването президентът Алмодовар. А режисьорът казва, че е искал да направи „елегантен филм, с визуални и реторични похвати, които да провокират и забавляват. Тематично филмът се движи сред въпроси като отговорност и доверие, богати и бедни, власт и безсилие. Растящата вяра в индивида и намаляващата вяра в общността. Недоверието към държавата, медиите и изкуството.”
Филмът взе и независимата награда „Вулкан” на Висшата техническа комисия за изображение и звук за „забележителен художествен принос като цялостно звучене и инвенция”. Жанр – хаплива сатира на снобеещия артистичен свят в развитите общества. С финес е осмяна агресивната PR индустрия, претенциозния нарцисизъм на всевъзможни пърформанси, инсталации, презентации, перцепции и т.н., на мушка с убийствена ирония е взето арт-словоблудството, претенциите и светската показност.
Главният герой е уважаван куратор в Кралския музей за съвременно изкуство, елегантен и приятен мъж на средна възраст, разведен, с две чудни деца. Кара екологична кола, живее в дизайнерска среда, поддържа добрите каузи. Подготвя инсталация, наречена „Квадратът”, в която се включват минувачи, които да покажат своя алтруизъм. Мотото й е: „Квадратът е олтар на доверието и доброжелателството. Вътре в него всички имаме еднакви права и задължения.” Дотук добре, но когато му устройват уличен „пърформанс” и му открадват телефона и портфейла, реакцията му е далеч от благородството… „За мен това беше начин да посоча, че сме стадо животни” – пояснява режисьорът.
Животинското се мярка комично на няколко пъти – гаджето на куратора живее с голямо шимпанзе, дискретно разхождащо се из апартамента й, а към финала ставаме свидетели на чудовищен пърформанс, който ще влезе в киноисторията. На официална гала-вечеря на спонсорите на музея, за да разберат нагледно за какво отиват парите им, се появява мъж, изобразяващ животно. Гол до кръста той тръгва на четири крака с чудати приспособления-ръце и възбудено започва своя „номер”. Но така се превъплъщава, че бързо минава границата на изкуството и изправя на нокти добрите буржоа. Отключва се ужас, агресия и абсурд. Страховита сцена, достойна за Бунюел и Форман - да си спомним величественото ходене по масата от „Коса”.
Филмът повдига и неудобния въпрос за имигрантите, за изолацията на цели пластове от обществото, за токсичната роля на социалните мрежи. Но най-вече е размисъл за упадъка на културата, разполагаща с великолепни пространства, с най-модерни приспособления, но въпреки това не постигаща най-важната си мисия - човечност и духовност. Символиката на квадрата е използвана майсторски-двусмислено - като стерилно „квадратно” мислене, но и като свещеното място у всеки, където можеш винаги да влезеш и да си истински. Без да е зловещо-критичен, филмът постига трудния баланс да постави неотложните морални и социални въпроси забавно, но и сериозно.
Гран при – втората по важност награда от Кан, беше връчена на „120 удара в минута” на Робен Кампило, борбен филм за личното отдаване на една кауза и необходимостта от обединение пред злото, било то епидемията от СПИН или безразличието на институциите. Предизвестен успех при еуфорията на френската преса и президент, особено чувствителен към темата, както писаха някъде. „Това беше колективно предизвикателство, каквато е и историята във филма. Можем да сме големи, хубави и силни само ако сме много” – каза при получаването на трофея Кампило, съсценарист на „В класната стая” („Палма” 2008 и номинация за чуждоезичен „Оскар”).
София Копола получи Наградата за режисура за живописно-костюмния филм „Измамените” в остра конкуренция. Някъде мернах заглавие „Копола измами Кан”, което, колкото и да е шегаджийско и неточно, улавя нещо от истината. Филмът е по романа на южноафриканския писател Том Кълинан от 1966 и е римейк на филм на Дон Сиигъл (1971) с Клинт Истууд в главната роля. Различното тук е историята, разказана от гледна точка на жените. Действието се развива по време на Гражданската война в Америка, един ранен войник от Севера е спасен от момичета от пансион за благородни девици от Юга, но избуяват еротични страсти, съперничества, ревност. Накрая вземат връх животинските инстинкти - по време на война всички стават зверове. Няма да разказвам финала, но е страшничко.
Филмът, освен с дискретно чувство за черен хумор привлича масовия зрител и със звезди – Никол Кидман, Колин Фаръл, Кирстен Дънст, Ел Фанинг. Кидман получи извънредна Награда за 70-та годишнина на фестивала. Тя блестеше с цели 4 роли в Официалната селекция - в „Убийството на свещен елен” от конкурса и в „Как да говорим с момичета по купони” и тв сериала на Джейн Кемпиън „Top of the Lake: China Girl”.
Наградата за мъжка роля след оспорван дуел (например с Клаес Банг от „Квадратът”) получи американският актьор Хоакин Финикс за „You Were Never Really Here” на Лин Рамси. Пълен с насилие, въображаемо, но и реално, това е бърз трилър за объркания живот на един здравеняк, ветеран от военни мисии, който си изкарва хляба като връща отвлечени деца. Въвлечен в история с корупция и отмъщение, той далечно напомня „Шофьор на такси”.
Наградата за женската роля като че ли най-безусловно пасна на Диан Крюгер (неотдавна била от другата страна като член на журито в Кан). Любопитното е, че въпреки, че е родена в Германия, филмът „В нищото” (Aus dem Nichts) на Фатих Акин е първият й немскоезичен филм. В него тя прави потресаващ образ на германка, чийто мъж турчин е взривен в атентат заедно със сина им само защото е чужденец. Акин, за мен един от претендентите за „Палмата”, обясни защо я е поканил във филма: „Харесва ми как изглежда с това наистина германско лице. Харесва ми идеята, че истинска арийка се бори срещу нацистите. Това внася още един пласт в историята.”
Големият губещ тази година е Андрей Звягинцев. Неговият „Нелюбов” беше фаворит на критиката до последно. Най-цялостният, най-мощният и най-дълбокият филм на фестивала остана с Наградата на журито.
Отличието за сценарий беше поделено между „Убийството на свещен елен” и „You Were Never Really Here”.
Без претенции за изчерпателност може да се обобщи, че журито поощри филмите, които правят бърз контакт с публиката, оставайки в същото време ангажирани и сериозни като послание. Безкомпромисни филми с модерен киноезик, заредени с тревога и критицизъм.
