Клишета, фантазии, предразсъдъци - какво виждат чужденците, когато посещават България? Материал на Александър Андреев за Дойче веле за впечатленията на четирима германски писатели, представили България в книгите си в не особено добра светлина. Добрата новина гласи: България става все по-видима в Германия и то през литературата. Само за една седмица четирима съвременни германски писатели по един или друг начин подсетиха публиката си за този доскоро почти мъртъв ъгъл в германското литературно огледало за обратно виждане. Лошата новина едва ли ще изненада някого: поне ако се съди по медийните коментари и рецензиите, тези литературни рефлексии не са (казано предпазливо) особено благоприятни за България. „Писна ни от България, още преди да сме я опознали истински”, констатира разказвачката в новия роман на Сибиле Левичаров „Апостолов”. Самокритичното предихание в това изречение съвсем не е за пренебрегване, остава си обаче и основното му съобщение: в България не е особено интересно. Сивкавото ретро-очарование на доскорошния социализъм, безпочвено ентусиазираните патриотични тиради на българския шофьор (това е Апостолов от заглавието), отегчителното Черноморие, луксозният живот на кръвожаден мафиот – в огърлицата от клишета просто няма празно място. Както отбелязва един от рецензентите: „Пътеписът се превръща в обругаване на страната, което не е и особено изненадващо, като се има предвид съмнителната репутация на новата членка на ЕС.” И все пак, романът на Сибиле Левичаров (родена в Германия, с баща българин) очевидно не е само това. Критиците щедро го хвалят заради изненадващите подмоли, мощния език, хапливостта и остроумието, включително и заради тънката самоирония на разказвачката, станала доброволна жертва на клишетата. Друга нашумяла авторка също се вписа с новия си роман сред кандидатите за слава тази пролет: Юли Це. Вярно, в нейната антиутопия „Корпус деликти” не става дума за България, но едно от предишните й произведения беше нещо като пътепис, въртящ се около мечките в Белица. В България активната защитничка на животните също беше видяла онова, което виждат повечето приходящи: панелите, лошите пътища, изпокрадените табели, циганите-мечкари. (Да споменаваме ли пак клишетата?) Мисловна проекция на България Андреас Майер пък (и неговият нов роман „Сансуси” е сред събитията в момента) си е измислил български персонаж в германска среда. Григорий (Григорий?) Начев е леко смахнат и православно обсебен бежанец, изградил параклис в подземията на двореца Сансуси и станал неволен участник в мрачни интриги. Както разбираме от рецензиите, и тук си имаме работа с някаква мисловна проекция на „България” – такава, каквато си я e изфантазирал авторът в образа на объркания Начев. Клишета, фантазии и предразсъдъци за България – за тях пише и Фалко Хенинг, берлински автор, прекарал наскоро два месеца в страната. Какво е общото между споменатите книги и автори? Очевидно именно клишетата и предразсъдъците, нагласата на пишещите да виждат онова, което очакват и което искат да видят в България. Макар че и това все е нещо. Ще чакаме следващи книги - по-диференцираният поглед неизбежно ще се появи.