Автор: Le Nouvel Observateur

Ще напусне ли най-сетне Турция НАТО? Въпросът би бил немислим само преди няколко години, когато тази страна, която се присъедини към Атлантическия алианс през 1952 г. в разгара на Студената война, беше един от основните стълбове на източния "фланг". Днес този въпрос е поставен отново, доколкото турският президент Реджеп Ердоган е във фронтална опозиция на най-добрия си бивш съюзник, САЩ, и се опитва да се наложи в преустрояването на Близкия изток, коeто съпровожда обявения край на войната в Сирия. Това пише Пиер Аски в анализ за френския вестник Le Nouvel Observateur.

Офанзивата, предприета от турската армия срещу кюрдските сили в Африн, северната част на Сирия, е последният знак за радикално различните стратегии на САЩ и Турция. И президентът Ердоган дори не се опитва да го скрие. Той го декларира при обявяването на операцията, иронично наречена "Mаслинова клонка": "Това, което Съединените щати казват, вече не е важно за нас. Операцията срещу Африн започва, после ще се разшири към Манбидж (към иракската граница) и ще сме прочистили целия път чак до Ирак."

Глуха опозиция

Месеци наред продължава вече тази глуха опозиция, откакто американците избраха да разчитат на сирийските кюрди от организацията "Отдели за защита на народа", за да се бият срещу джихадистите от "Ислямска държава" и да превземат столицата им Ракка. Тази стратегия се отплати, след като Ракка падна в ръцете на сирийските демократични сили (SDF), съюз между кюрдски и арабски бойци, който се ползва от въздушната и наземна подкрепа на американските специални сили. "Отделите за защита на народа" в Сирия са еманация на Кюрдската работническа партия, турското ПКК, с което турските власти отново са в тотална война.

Новината отпреди няколко дни, че американците са на път да сформират "гранична армия" от 30 000 мъже в северната част на Сирия, която се изплъзва от властта на Башар ал-Асад, около ядрото, съставено от "Отделите за защита на народа" (YPG), разгневи турския президент. Ердоган говори за "атака" срещу турския суверенитет и обеща да "задуши в зародиш" тази инициатива... на своите съюзници в НАТО.

"Няма да се откажем от Ерусалим"

Това не е единственият източник на конфликт между двете страни, някога толкова близки. Неотдавнашното решение на Доналд Тръмп да признае Ерусалим за столица на Израел и най-вече да прехвърли американското посолство там, позволи на Ердоган да застане в позицията на защитник на третото свещено за исляма място, в духа на праволинейната политика на османския султан Абдул Хамид ІІ, който се e противопоставил на създаването на еврейски дом в Палестина. Пред своята ислямистка "Партия на справедливостта и развитието" (ПСР) турският президент обяви през декември: "Няма да се откажем от Йерусалим, г-н Тръмп. Йерусалим е червена линия за мюсюлманите."

Съединените щати наблюдават също с много критично око сближаването на Анкара с Русия на Путин, в това число закупуването от страна на Турция на руска противоракетна система S 400, изключително необичаен ход за страна-членка на НАТО. Ердоган се появи миналия месец с Путин и президента на Иран Хасан Рохани в руския град Сочи, за да обсъдят Сирия в момент, когато Вашингтон осъжда играта на Иран в Близкия изток. Той, между другото, изпрати най-висшите си военни в Москва, за да обсъдят предварително офанзивата срещу Африн.

Тези повтарящи се стратегически различия отслабват връзката между Турция и НАТО. Атлантическият алианс многократно е преживявал политически кризи, включително с Турция през 1974 г., когато нахлу в Кипър, или през 2003 г., когато не позволи на американските сили да преминат през територията й по време на инвазията в Ирак.

Противоположни интереси

Алиансът обаче се основава на доверието, залегнало в член 5 от Хартата, в който се посочва, че нападението срещу един от неговите членове ще се счита за атака срещу всички държави-членки. Но днес, в сирийската война, интересите на турци и американци се разминават и дори могат да се окажат един срещу друг в една безпрецедентна ситуация.

Турция вече е в процес на скъсване на отношенията с важен член на Алианса, Германия, която реши през юни миналата година да изтегли войниците си, разположени в турската база "Инджирлик", като част от коалицията анти-ИДИЛ. Решението на германското правителство беше следствие на отказа на Анкара да позволи на германски парламентаристи да посетят тези войници.

Още по-наскоро, една необмислена постъпка по време на маневрите на НАТО в Норвегия изостри лошите вибрации. Oснователят на съвременна Турция Мустафа Кемал Ататюрк беше представен там като "враг", а самият президент Ердоган като "работещ в тясно сътрудничество с врага", което наложи най-плоските извинения на генералния секретар на Алианса...

Обкръжението на Ердоган многократно е размахвало заплахата да напусне НАТО - решение, което не би изненадало никого. Не е сигурно обаче, че то е в интерес на турския президент, който се мъчи да дефинира стратегия за алтернативни съюзи. Неотдавнашното му посещение в Париж показва, че той не прекъсва мостовете с бившите си съюзници въпреки критиките и обвиненията.

Кюрдската мания се превърна в кошмар

Сближаването на Турция с Русия и Иран наистина има своите граници. Русия, която подкрепя Дамаск, има отдавнашни отношения с кюрдските милиции от Сирия, които в един момент дори имаха свое представителство в Москва. A Москва имаше представители в Африн, които бяха изтеглени точно преди турската офанзива. От началото на януари Анкара също протестира срещу офанзивата, водена от армията на Башар ал-Асад, и подкрепена от руската авиация в района на Идлиб.

Всъщност турският президент видя, че целия му стратегически избор се провали през последните години, като се започне от сирийската политика, която дори в един момент премина през нелегална подкрепа на определени джихадистки групи, за да ускори падането на Башар ал-Асад. И неговата кюрдска мания се превърна в кошмар, когато сирийските съюзници на ПКК започнаха да получават американска подкрепа и да се очертават като доминираща сила на самите врати на Турция. Анкара смяташе да се възползва от периода, който откриха арабските революции през 2011 г. и да се утвърди като доминиращата и стабилизираща сила на региона. Случи се обаче точно обратното, тя е отслабена и дезориентирана.

Трудността на Ердоган да определи печеливша стратегия в момент, когато се предефинира регионалното равновесие след катаклизмите от последните няколко години, несъмнено не е чужда на бруталността, с която турският президент се справи с опита за преврат през юли 2016 г.

Журналисти, адвокати, държавни служители, учители - нямаше обществен сектор, който да избегна прочистването и произвола. Дори армията и турското представителство в НАТО. Позовавайки се на източници в седалището на НАТО в Брюксел, през месец ноември вестник Le Monde писа, че 60-80% от турските войски в структурите на Алианса са били отстранени от Анкара. А някои са поискали убежище в страните, където са били базирани.

Автократичните отклонения на Ердоган

НАТО няма мандат да реагира на вътрешното положение на страните-членки и си е затварял очите, когато Турция е била във военна диктатура в миналото. Той няма да реагира и днес.

Но голямата стратегическа пропаст между Турция и нейните предполагаеми съюзници, съчетана с aвтократичните отклонения на президента Ердоган, затруднява следването на отношения от типа "просто работа". Емануел Макрон каза на турския президент по време на посещението му в Париж в началото на януари, че мечтата му за присъединяване към Европейския съюз днес е нереалистична. Можем ли да заключим същото по отношение на членството на Турция в НАТО?

Във водовъртежа на края на войната в Сирия между американските колебания, руската решителност, иранското влияние и саудитската контраатака, играта на Турция цели преди всичко да не бъде големия губещ в този конфликт, като не позволи на неговата врата да се издигне застрашително кюрдско феодално владение. При това положение тя рискува да компрометира старите си съюзи, до степен да й се наложи един ден да отговори на въпроса, който все още е до голяма степен табу: Ще се наложи ли Турция да напусне НАТО?