Изграждането на Индустриална зона в град Кърджали трябва да е част от общонационалната стратегия за технологично обновление на икономиката ни в сътответсвие с протичащата понатоящем технологична революция (Индустрия 4.0, Произведено в Китай 2021-25, Индустриален Интернет).
Това е свързано с обезпечаване плътността на социално-икономическите узловия по цялата територи, които трябва да гарантират стабилна житейска перспектива за гражданите на България.
Връзката между изгражданата индустрилан зона в Кърджали, европейския стандарт на социално икономическите условия на живот и новите технологии има геосполитическо измерение.
Поради това допускането на нискотехнологични инвестиции в кърджалиския край няма да обезпечи нито един от горните три параметъра и създава опасност от дестабилизиране на южната граница на Европейския Съюз.
Част първа:
Навярно не много хора вече си спомнят станалата през 1990те години крилата фраза на тогавашния председател на правителството на Руската федерация Черномирдин. Той се беше опитал да даде съвсем искрено едно извинително обяснение за поредния административен провал във връзка с обмена през 1992 г. на старите банкноти с нови купюри. “Артикулира” мисълта си не твърде интелигентно по следния начин: “Хотели как лучше, а получилось как всегда”. Преводът, предполагам, е излишен!
Но от известно време, размишлявайки по темата индустриална зона в Кърджали, започнах да се сещам за този анекдотичен случай. И то не защото става въпрос за Русия, а защото и ние все си я караме по утъпканите коловози на славянските табиети. Руснаците както и да си подкарат работата, все стигат или до перфектното решение или до пълен провал; а ние все си проваляме нещата “по български”. В случая няма как да си кажем “Хубава работа, ама българска”, защото икономическият инструмент на индустриалната зона не е наше изобретение и даже няма как да го побългарим. Просто може да си го отчетем административно като поредния проект, за който е било единствено ясно, че е трябвало да се похарчат някакви пари и при това “както винаги” с мотивиращия хъс, че още преди да сме подхванали дадена работа, вече знаем, че тя няма да стане. И при това ни е известно даже как тя не може да се получи. Поради това най-често избираме пътя на най-малкото съпротивление. И Жертваме стратегическите ползи за моментни изгоди – най-често групови, но и винаги лични.
Това е четвъртият материал, който пиша по темата “Индустриална зона в гр. Кърджали” и това не е поради нездрав емоционален сантимент към родния ми град или пък поради някаква фиксация. Съображенията ми са напълно прагматични и се основават на познанията и заниманията ми с въпроси от история на международните отношения, външната политика и икономическия и политически преход на бившите социалистически страни през последния повече от четвърт век. Те могат да се обобщят в следните тези:
- Неолибералната стратегия на преход в нашата страна след 1989 г. доведе до ликвидиране на сравнителните технологични предимства в икономиката ни. В началото на 1990те години по показателя „общ фактор на производителност“ – индикатора за технологичния потенциал на една национална икономика - България беше на първо място и със значително предимство пред всички други бивши социалистически страни. За 25-годишен период ние се сриваме на четвърто място като пред нас са Полша, Словакия и Русия, а Румъния, която бе с напълно рухнала икономика в края на 1980те години се е изравнила с нас по този показател (виж графиката).
- Успоредно с технологичния срив неолибералният курс на преустройство унищожи на практика и социално-икономическата тъкан на обществото ни – канавата, която трябваше и можехме да използваме, за да изградим успешно модерни и ефективно работещи пазарни институции.
Вследствие от това днес сред страните-членки на ЕС имаме най-ниска производителност на труда, най-ниски заплати и наред с Литва и Латвия най-ниска продължителност на живот.
Материалната база на икономическата глобализация през този период и на свързаната с нея неолиберална доктрина съставляваха технологии, които започнаха да изчерпват своя потенциал през първото десетилетие на века. Кризата от 2007/8 г. Обозначи и предела на безграничното ѝ развръщане, с което настъпи и обратната тенденция на ренационализация в световната икономика и международните отношения. Тази динамика определя и засилването на националистическия фактор и възвръщането на външнополитическите стратегии на отделните национални държави към типичната им за XVIII и XIX век роля и значимост.
- Едно от главните последствия от развърналата се безконтролно глобализация на финансовите пазари е влошаване на социално-икономическите условия и омаломощаване на поддържащите ги институции във всички страни. Ето защо днес външната политика и на големите и на малките държави се определя в значителна степен именно от състоянието на социално-икономическите фактори. Под тях се имат предвид най-вече онези организационни и институционални условия – в т.ч. и тези на държавата -, които дават на трудещите се граждани като участници в пазарните отношения увереност и перспектива в утрешния ден и в дългосрочната им житейска и социална реализация. Това състояние на нещата създава огромни проблеми и за най-развитите страни. На срещата в Давос (24 – 26 януари т.г.) канцлерът на Германия Ангела Меркел заяви, че освен технологичната революция “Индустрия 4.0” “ние се нуждаем и от социална икономика 4.0”.
- Тъкмо по този пункт България се оказва в много неблагоприятна ситуация в момента. В международен план държавата ни се намира на геостратегическия разлом между динамично изменящи своята ситуационна значимост геополитически региони – Европа, Близък и Среден Изток, Русия, Азия. А в икономически план трябва да компенсираме и възстановим жизнеността на социално-икономическите си и институционални устои и то така, че те да са с еднаква степен на хомогенност и интензивност по цялата територия на страната ни. Ето защо и изграждането на индустриални зони и най-вече на тази в Кърджали се оказва един сложен проблем, в който се преплитат икономика, геополитика и технологии.
- Решението му може да бъде намерено най-вече с оглед на обезпечаващите трайно материално развитие фактори. А те са технологичното обновление и свързания с него икономически растеж. Ето при изграждането на индустриална зона в Кърджали стратегическият приоритет трябва да бъде създаването на икономическо предмостие за технологична експанзия, а не пасивното предоставяне на условия за нискотехнологични инвестиции, които търсят и за съжаление намират благоприятни условия за капитализация на технологично отмиращата си икономическа субстанция. Дадох в това отношение пример и с азиатските икономически тигри от края на миналия век и с нискотехнологичното тютюнопроизводство в нашия край. Защото противно на мантрите на (нео-)либералната икономическа доктрина в реалния живот и днес решаващо значение по тези въпроси има не абстрактната пазарна динамика, а политическият фактор. Поради това с правилни и последователни политически решения в следващите 5 до 7 години в България трябва да се изгради онази модерна за настоящия момент технологично-икономическа база, която да ни гарантира стабилно социално-икономическо развитие за следващите няколко десетилетия.
- Плановете това да стане и чрез създаване на индустриални зони, са правилни. Но в случая, както е с Кърджали, при тях трябва да се отчита и геополитическата им значимост. Защото при протичащите в днешните международни отношения процеси, колкото по-слаб се оказва по периферията на една национално-държавна територия социално-икономическият ѝ потенциал, толкова по-уязвима става външната ѝ политика, а от тук вътрешно-политическата ѝ стабилност. Което от своя страна се отразява пък негативно на икономиката и благосъстоянието на населението. Иначе казано, оказваното „гостоприемство“ на нискотехнологични инвестиции е изгодно само в кратковременен план за парцелирани частни интереси, но в дългосрочна перспектива това вещае загуба на стратегически позиции, а в нашия случай и на суверенитет.
Именно гореизложените съображения ме карат да направя равносметка и оценка на положението около изграждането на индустриалната зона в Кърджали. На практика реалният старт на това начинание започна многообещаващо с инвестицията на българската фирма IPS – която произвежда високотехнологични автономни системи за енергийно захранване. И според мен точно по този модел трябва да продължи процесът. Но анализът на някои факти дават основание за безпокойство в няколко направления.
На първо място се забелязва една психологическа нагласа към административно-бюрократична инерция. В случая не става въпрос за вменяване на вина, а за пропуски във все още неизградения механизъм на цялостната организация и определяне на целите. Изграждането на такъв сложен регионален икономически обект не може да бъде някаква краткосрочна задача. А прави впечатление, че този факт не се осъзнава изцяло. Областната управа в Кърджали сключи договор с Националната компания „Индустриални зони“ през миналата година. Навярно и от административна гледна точка с това тя предоставя инициативата, а и отговорността по реализирането на проекта на тази фирма. Но представителката на последната даде интервю, което свидетелства за доста повърхностно разбиране на задачата и свързаните с нея проблеми. По-конкретно в него бе заявено, че индустриалната зона в Кърджали щяла да „се случи“, тъй като имало терен, инвеститор и добре подготвена инженерно-техническа работна ръка в региона.
По принцип събитията „се случват“ тогава, когато настъпването им не зависят от нашата воля или когато поради това не сме в състояние да ги предвидим, т.е. те са нещо случайно. Ако администратор счита, че от негова гледна точка нещата ще се случат, то това може да означава само, че той е оставил нещата на самотек и счита за единствена своя задача да регистрира настъпващите събития. Т.е. той няма съзнанието, че носи отговорност за конкретните резултати и изобщо няма представа от съдържанието и значимостта на прилаганите мерки. За съжаление изказаното становище на чиновничката свидетелства тъкмо за такива настроения и тенденции.
Но още по-тревожен е фактът, че в него липсва всякаква експертност. Да се счита, че изграждането на индустриална зона се свежда само до наличието на трите компонента: инвеститор, земя и работна ръка, е израз на интелектуална и експертна немощ. Най-малкото защото в кърджалийско инженерният кадър е кът.
Очевидно е, на второ място, че местните административни органи са принудени да реагират само пасивно на централно взетите решения. Показателна в това отношение е пресконференцията на областния управител от 16 януари 2018 г., когато той просто съобщава за взето правителствено решение за предоставяне на терен от 94 дка; за това, че има между 5 или 6 потенциални инвеститора; а на стратегически важния въпрос за възможността, летището до терена за индустриална зона да се отдаде на концесия, отговаря, както посочва в-к „Нов живот“ от 17 т.м., с възклицанието „Дай боже, да има интерес към такава концесия“. Новото ръководство на областта демонстрира до сега много висока степен на ангажираност с проекта, така че налагащото се впечатление за пасивност е очевидно следствие на проблеми със съгласуването и съподчинението на вземането и реализирането на конкретните решения.
Край на част първа.
В част втора са разгледани конкретни виждания за изграждането на индустриалната зона в Кърджали с оглед на геополитическата стабилност на България.
Димитър Димитров
