На днешния 14-ти февруари по-стара традиция празнуваме Трифон Зарезан. Празникът е на лозарите и винарите. Зарязваме лозите за плодородие. От скоро като за наш си празник имаме и привнесения от Запада, отбелязван на 14-ти февруари Ден на Свети Валентин. На този ден хората, които обичат, признават това на половинките си на висок глас, а най-хубавото на празника са изненадите.

Днес обаче празнува и съсловието на археолозите. Хората, благодарение на чийто труд се докосваме до дълбоки старини, разбираме как са живели предците ни. 14-ти февруари е техен празник по инициатива на НАИМ и през 2018 година се отбелязва за 71-ви път.

Затова и решихме да ви заведем на едно любопитно пътуване в Регионалния исторически музей на Хасково, в което нашият гид историкът Милен Вълчев ще ни разкаже за виното, любовта и символите в стари времена.

Фалическата символика

Разказът на Милен Вълчев започва от неолита, или новокаменната епоха. Тогава хората осядат и започват да се занимават със земеделие, а то е било много трудно занимание. Първото  растение, което култивират е лимеца. “Днес лимец също се отглежда, но дори и при условията на напреднало земеделие, добивите са много ниски, така че можем да си представим какво е било преди около 7 хил.години.”, обръща внимание той. Затова, за да измолят боговете за по-голям урожай, хората от неолита прилагали различни култови практики. Сред тях е тази чрез фалическите символи.

Милен Вълчев продължава разходката за виното и любовта от древни времена, обаче с уточнението, че фалическите предмети от неолита нямат тази символиката, която носят днес за съвременните хора.

Сред интересните находки, които показва, е костен фалос. Тогава фалосът не е имал еротично значение, каквото му се придава в днешно време. Преди хилядолетия чрез подобни символи хората имитират природата-небето и земята. Така че, ако фалическите символи са хиперболизирани, това е само израз на надеждата на древните земеделци за по-добра, по-богата реколта, разказва историкът.

Символиката тръгва от небето и дъжда, с който се напоява земята, за да роди тя здрава реколта. А пример за хиперболизирането е откритият в контекста на жилище при разкопки край с.Ябълково менхир, наподобяващ фалос с размер 1,2 м. „Разбира се, че не можем да кажем със сигурност дали е точно фалос, но червената охра, с която е бил  оцветен в последните 40 см. към върха, когато е открит, дава асоциация, че находката може да се отнесе към анатомична мъжка част", разяснява главният уредник в отдел „Археология“ на музея Станислав Илиев.

Посетителите в музея могат да видят още прецизно изработени от кост пръстени. Може да се разсъждава, че слагането на пръстена на пръста отново е повторение на женското и мъжкото начало.„По-скоро обаче за смисъла на изработката им като причина, трябва да търсим това, че и по онези древни времена мъжете са обичали жените си и така са искали да ги нагиздят, да ги зарадват. Но и да им покажат намеренията си за сливането в едно.“, казва Вълчев и дава паралел с празника на влюбените в днешно време, когато мъжете правят красиви подаръци на жените си, за да им покажат чувствата си на любов, признателност или благодарност.

Разходката в РИМ Хасково по темата минава и в кеменно-медната епоха. Там символиката продължава линият от преди. Във витрините на “Зала “Археология” могат да се видят части от женското тяло. Прави впечатление, че задните женски части са много едри, несъразмерни с тялото. “И това не е с еротичен привкус”, обяснява историкът. Отново става въпрос за култ, свързан с плодородието. И утробата, и задните части на фигурките са подчертани силно, но само, за да се покаже плодородието, няма еротика."

И в тези времена продължава насладата от бижутата. На няколко хилядолетия разстояние от костния пръстен, подреден във витрината на новокаменната епоха, в посветената на каменно-медната, виждаме красив гердан от рапани. Находката е от проучване край село Орлово. Според предположението на хасковския археолог Ирко Петров, който е изследвал района, вероятно край Орлово е имало работилница за изработка на накити. Там е имало майстори, които са поръчвали доставката на миди от Средиземно море. Огърлицата е минаа през специално изследване и е доказано, че рапаните са средиземноморски. “Фактът че тези миди са се обработвали край Орлово говори за развита на високо ниво цивилизация, която е обитавала тези земи. За население, което е проявявало и вкус, и потребност от такива украси. Силен довод за развитие е и нюхът, който е проявен чисто практически- някой се е досетил, че може да разменя тези накити и започва да ги изработва. Какви са били тези майстори и хората живели тук- дали е било тракийско или предтракийско население обаче не се знае.

Виното-елексирът на траките

Но историците имат доказателства, че в следващата-бронзовата епоха, тук се заселват траките и започва развитието на тракийската цивилизация. Това се случва  преди около 4 хиляди години. От този момент има податки и за виното-питието на траките.

Нашият екскурзовод насочва вниманието ни към троянската чаша, която е и логото на РИМ Хасково. Характерното за нея е, че тя не може да стои права. Използвала се е за ритуали, държали са я с две ръце и когато в нея се е налеело вино, например, то се е изпивало докрай. 

Отправката отново минава към гизденето и красотата. На същата витрина до троянската чаша има снимка на едно от най-красивите украшения, намирано в Хасковския край-златна огърлица. Открита е през 2009 година от археолога Борислав Бориславов край село Изворово. Огърлицата е с над 300 златни зрънца, наподобяващи житните. Смята се, че накитът е бил дълъг в автентичния си вид около метър и половина. „Защо пък това красиво бижу да не е носено от тракийска принцеса?“, предполага Милен Вълчев. Дали това е било така обаче археолозите не са намерили доказателства, добавя той.

Разходката ни за виното и любовта, но от днешната гледна точка с отправките от миналото, спира до голяма снимка на менхир /в превод от бретонски означава дълъг или висок побит камък/. Намира се край харманлийското село Овчарово в светилище на траките. Стар е над 2 000 години. Според някои трактовки, менхирът отново е фалически символ, свързан с плодородието. Скалата под формата на фалос е обработена някъде другаде и е донесена и побита на това място. Ценен е, защото е единственият такъв в България. Интересен факт е, че на мястото на което се намира до средата на 20-ти век местните правили събор на Димитровден.

Голота без срам

В търсене на любопитните факти за виното и любовта разходката в зала „Археология“ продължава до специално отредената витрина на уникалната гробница край хасковското село Александрово. Откритият от траколога Георги Китов през 2000 г. некропол е с датировка IV в. пр. Хр. Той е с много добре запазени стенописи, за които е характерно, че са в разрез на традиционния похват на изобразяване на фигурите от онова време, които са силно идеализирани. В Александровската гробница те са изобразени в естествен вид, с всичките си недостатъци. В един от най-ценните стенописи- ловна сцена има и гола фигура, вероятно на ловец, гонещ глигана към владетеля. "Това, че имаме гол ловец  не е е никак странно, защото в античността хората не са се срамували от своята голота", пояснява екскурзоводът ни.

В изображението на голия ловец отчетливо се вижда „мъжкото му достойнство“ и веднага прави впечатление несъразмерността му спрямо тялото. „А може би ние така възприемаме изображението?! А може би художникът не е имал за цел да подчертае мъжествеността му, а това че е добър ловец. Защото пък ясно се вижда, че изобразеният мъж има много мускулести крака-определено фактор, за да догониш успешно един глиган.“, коментира гидът ни. И доразяснява, че в онези времена глиганът е бил сред най-трудните за улов животни. На такъв лов ходел само владетелят, придружаван от свитата си -най-силни и изкусни ловци. Смятало се е, че който убие глиган, получава свръхсили и се превръща в полубог.

Може би малко знаем все още за траките, за техните навици и обичаи, продължава разказа си Милен Вълчев и това е така, защото те са нямали собствена писменост, до нас достигат само артефакти, които тълкуваме. “Съдим за техния начин на живот косвено-от артефактите и чрез други чужди писмени източници. Но едно е сигурно-траките са били хора, които са обичали живота. По съдовете за вино, по заровете, от които имаме няколко експоната, съдим, че те са обичали да гуляят, да се забавляват, да се опияняват. При това има податки, че са пиели виното неразредено. Било е истински опияняващ елексир. “ Затова и често могат да се намерят чаши за вино от този период, като сребърната чаша -гобеле, която е в колекцията от тази епоха в РИМ-Хасково.

Говорим за вино, но бързо обръщаме пак поглед към накитите. В този период те стават все по-богато украсени."Както тогава, така и сега жените са обичали да се кичат, а мъжете да им правят подаръци. сигурни сме, че мъжете са поръчвали бижутата и мъже са техните майстори, защото е било трудно  да се претопи среброто или златото. Правили са го занаятчии, а предаването на тези специфични знания е от поколение на поколение.", разяснява Милен Вълчев.

За суетата и красотата

Разходката продължава в римската епоха, тогава, когато в средата на I в. от новата ера българските земи изцяло са покорени от Римската империя и се превръщат в римски провинции. Животът си тече по хасковските земи с обичайния ход, тъй като местните тракийски аристократи стават римски чиновници, които управляват земите тук.

Но как се променят навиците, украшенията, гизденето, почитта към виното, изразяването на любовта, питаме нашия гид. „Виното си остава любимо питие. Та, то е любимо и на гърци, и на траки, и на римляни. Но е и факт, че хората по това време са държали много на външния си вид. Затова са го поддържали внимателно.“, казва Вълчев. Един от примерите е рядката находка, която е част от колекцията с артефакти от римско време в хасковския музей-бронзов бръснач с точило. Освен този типично мъжки уред за поддържане на перфектна визия, на витрината могат да се видят и предмети, с помощта на които жените са се разкрасявали. Ползвали са огледала от олово, които са върху сребърно покритие, тънки гребени от кост. Обеците им пък в това време вече са много разнообразни и все по-красиви- с вградени камъни, стават все по-дълги и пищни. Ползвали са много често гривните като украса, фибулите, фиби за коса, за да се направи съответната прическа. 

Сред артефактите са и добре запазени различни по големина фибули /предшествениците на днешните безопасни игли/. С тях се е закрепвала дрехата на рамото. По това каква фибула носи-от какъв метал, колко украсена, се е съдело за обществения статус на човека.

Много любопитен женски атрибут от тази епоха са пръстените ключове. С тях дамите заключвали ковчежетата със своите накити или ценности. Носели ги на ръката си, особено когато са на път, за да не може някой да се възползва и да отключи ковчежето им. 

Според размера на накитете, можем да съдим, че хората населявали нашите земи по това време са били сравнително дребни на ръст.

Мода стават и лампите-глинени, сребърни. Те били пълнени с растително масло, в единия си край са били с фитил. В тях можело да се добави и ароматна трева. „Вероятно чрез тази лампи в древността влюбените мъже са създавали по-романтична обстановка, когато са ухажвали избраницата си или своята любима жена. Дамите пък може би са добавяли аромати- афродизиаци, за да изострят още повече “мъжкото любопитство към себе си”, предполага Милен Вълчев.

За наздравицата и доверието

Разходката ни спира при витрината, където е подреден  уникален предмет, запазен от римско време-сребърен потир за вино на 1500 години. Под ръба му, между две двойки хоризонтални линии, има врязан надпис, посветен на император Юстиниан и жена му. "За добруването на многоуважаемия император Юстиниан и Теодора", гласи той. Чашата е част от сребърно съкровище, открито и дарено на РИМ Хасково през 80-те години на миналия век от инж. Славей Петров. Предполага се, че е донесена по българските земи от някой, който е присъствал или на сватбата на Юстиниан, когато той се жени за Теодора, или пък когато две години по-късно е бил провъзгласен за император на Византийската империя през 527 година. Това означава, че собственикът на чашата на византийския император, родом от Тракия, вероятно е бил знатен човек. Тя е намерена край село Нова надежда, където е имало крепост, затова и предположенията са, че сребърният потир е бил собственост на управителя на тази крепост.

Потирът сериозно се набива на очи не само заради красотата, но и с размерите си. Това е символна чаша, събира 1 литър вино, пояснява Милен Вълчев. И разказва защо римските чаши са се ваяли в разлята форма, като купи в горната си част. “Според римската традиция, на пир при наздравицата всеки трябвало да удари чашата си в тази на сътрапезника си. Разлятата форма на потира позволявала част от виното да плисне в отсрещния. Така домакинът доказвал, че не е сложил отрова.

Приказка за любовта

Разговорите преминават към историята за любовта на Юстиниан и Теодора. Тя била от бедно потекло, дори се смята, че когато Юстиниан се влюбва в нея, била танцьорка. По това време той е висш главнокомандващ и консул в двора на император Юстин, негов чичо. Двамата с Теодора много се обичали, но според настоящите византийски закони не било прието мъж от този ранг да се ожени за бедна жена. Въпреки това Юстиниан бил твърдо решен, че Теодора е избраницата на сърцето му и двамата сключват брак. По нейно настояване по-късно, когато Юстиниан става император, променя брачните закони. 

Така Юстиниан дава път на любовта-хората вече да могат да се женят според това как им диктува сърцето, а не само предвид потеклото си. 

Красимира Славова