Литераторът Йордан Нанчев: Кръшков първо да умре, тогава ще го оценявам

Йордан Нанчев, литературен историк,
Интервю на Стоян Вълев, КНИГИ NEWS


Твърде странна и необикновена личност е Йордан Нанчев, мнозина го възприемат като жител на Хасково, без да подозират, че той обитава всъщност най-величествената проява на нас, българите – Литературата ни.

Йордан Нанчев е сред малцината днес пазители на Паметта за литературата и историятя ни.

Винаги е било така, и в най-страшните български времена – докато масово се руши, неколцина тихо, грижливо, самоотвержено съхраняват. Правят го най-често мълчаливо, защото мегданите се огласят от сатанински писъци и крясъци.

Но като приключи поредната бесовщина и се огледаме виждаме, че единствено стойностно сред отломъците на епохата е останало делото на мълчаливите, търпеливите, на хората, които винаги са единици, като Йордан Нанчев.


- Вие сте едно малко чудо в съвременната българска литература бидейки сред малцината литератори родени в един град и останали да живеят в него....В българската литература е прието литераторите да населяват софийското блато, така е било вчера, така е и днес....Как се живее в Хасково? Може да прозвучи наивно, но като наблюдавам черните, вонящи води на софийското литературно блато от което подават муцуни какви ли не отвратителни създания все повече вярвам, че спасението на българската литература ще дойде от хора, които са извън София. И имам все повече аргументи за това – например Никола Иванов от Пазарджик „подрежда" литературната бална зала. А вие защо не участвате по-активно в литературния живот? Сигурно се страхувате от литературните крокодили, то си е и за страх...


- E, чак пък блато. Аз не бих го нарекъл така, но когато човек гледа отдалече, склонен е да идеализира. И обратното. А колкото до традициите,включително и в литературата, няма как да не се съобразяваме с тях. Впрочем в «блатото»-вчера или днес, софийско или хасковско, ако става дума за това – някои едри риби като шарана например намират обилна храна и би трябвало да се чувстват добре. Навремето самият «диктатор» Живков беше използвал подобна метафора – за шараните и щуките, които щели да ги стреснат, да ги накарат да се размърдат най-после и да построят социализма. В една от книгите,за които се сещам – «Снимки без ретуш» на покойния мъдър хасковски гражданин и опитен адвокат Дамян Бисеров- има цял „реферат" на тази тема. Колкото минава времето на „подмяната" обаче,работите ни отиват натам, че не само дето щуки няма, ами едва ли не и „шараните" започнаха да вирят муцуни като крокодили! Какво да се прави като и тук в Хасково, и в София, и по света „законите" са едни и същи . Както и хората, които ги или не ги изпълняват и прилагат. Ако има разлика, то тя е само в мащабите - както в едната, така и в другата посока. И наистина е чудо, че все пак оцеляваме. Не малко, голямо чудо!

А «спасението» на литературата едва ли ще дойде от другаде или от някого, който сам има нужда да бъде спасяван, включително и от самия себе си.Спасението въобще идва единствено от Божията благодат, която ни учи да се отречем от нечестието и от световните страсти и да живеем разбрано, праведно и благочестиво...Само напомням за едно от апостолските послания разбира се.
Относно бележката Ви за моето участие в литерературния живот пък бих казал, че понякога човек може да участва в него и с отсъствието си. Много по-важно е литературата да «участва» в нас...


- Имате смелостта упорито да употребявате едно такова понятие – „Литературно Хасково"! Това понятие убеден съм вбесява литературните цензори, надзиратели и счетоводители, давате ли си сметка за това?

- Ако понятието «Литературно Хасково» наистина не харесва на някого, както казвате, то причината е в това, че мнозина от нас са свикнали да възприемат фактите и понятията първосигнално, на сляпо доверие. Особено, ако ги чуват или не ги чуват от тази или онази трибуна или личност. Не сме свикнали, не са ни учили да мислим със собствените си глави. Ние от средното и по-старото поколение по една причина, младите по друга. Но и в миналото, и сега това е лошо Това е „Ахилесовата" ни пета..
Самият аз преди двадесет и пет години не бих приел сериозно такова понятие. Но после то стана наслов на уникалната музейна експозиция в нашия град. Благодарен съм на г-жа Румяна Пашалийска, тогава тя не беше още директорка на Националния литературен музей, за помощта, която ми оказа като написа първия план на тази експозиция. Оттам нататък вече беше по-лесно да я актуализираме, да я регистрираме и пр. Защото институциите са важни. Но още повече хората, които ги представляват.
Сега, «двадесет години по-късно», когато музеят ни вече не съществува, въобще не съм се колебал как да озаглавя близо осемстотинте страници «хасковска» литературна история, която тръгва от ХVІ век – «Литературно Хасково». Ще ми се да има и кой да го дописва, но точно сега не съм оптимист. «Бесовете» наистина все повече и повече навлизат в нас. Особено преди избори!


- Ще посмеете ли да отговорите, но честно и без страх, какво се случи в съвременната българска литература през последните 20 години? Представяли ли сте си, че е възможна такава цензура на каквато сме свидетели днес?

- Ами аз вече май съм «отговарил» на този въпрос в бр.16 от 12-18 декември 2000 година на тогавашния вестник «Литературен форум" и е някак неудобно да цитирам себе си. Но там темата беше за поезията през 90-те години. А заглавието - «Няма смисъл». Има го и в Интернет. Ако трябва да добавя нещо, то е че процесите се задълбочиха и литераторите стават все по-малко за сметка на литераторстващите. Разбира се всеки от нас има правото да подрежда «балната зала» по свой вкус и темперамент. То това е и хубавото в изкуството и в литературата ,както и в критиката в частност, че има място за всичко.
Но човекът изглежда е устроен винаги да тегли «чергата» към себе си. Така че «споровете», най-меко казано, несъгласията с мнението на този или онзи ще продължават. И дискусиите. Несъстоялите се всъщност дискусии. Защо не и прекаляванията в една или друга посока. Всичко това не започва отсега и не свършва, имало го е още в зората на българската литература и сигурно никога няма да престане да ни вълнуват. Всички сме изкушени по един или друг начин. Лошо е, когато думите и отзивите не са искрени или се провокират с нелитературни намерения, когато на «трибуната» няма място за всички. Самият аз също съм изпитвал желание за «критичен» коментар на един или друг литературен факт или автор. Само дето няма къде да публикувам. Може би и това да е един вид цензура.
Преди два месеца, за щастие, поетът Никола Инджов ми препоръча сайта „Литературен свят". Сега и Вие проявявате интерес... Цензурата обаче не вярвам да е изчезнала.

В миналото официално назначените цензори направо са драскали върху това, което няма да се печата, днес всичко е много по-тайнствено и перфидно. Незваните автори и техните текстове сами по себе си просто не съществуват. За тях се мълчи или се споменават с безразличие. За сметка на удобните, на пишещите по калъп, които биват търсени, хвалени и награждавани.Да, няма съмнение в това, че всяка награда е заслужена. Има обаче заслуги, които не са за награждаване. Само че това вече е стил, начин на взаимоотношения, който се самовъзпроизвежда.
На времето също го е имало разбира се, то си е част от литературата. Не бива да се стига до обратното- литературата, публицистиката да стават част от нагаждачеството и словоблудствата в медиите. Или изцяло да се обезличат, да се разтворят в «блатото», за което говорите. Като кладенчовата вода в тинята.
А ние с Вас можем да продължаваме да си чешем езиците тук и там. Има и такава поговорка -какво ти разбира свиня от кладенчова вода! Иска ми се да вярвам все пак, че не всичко се е „освинило". Въпреки „свинския грип"!


- Аз мисля, че сега в съвременната българска литература съществува култ към посредствеността, даже бих казал че вече сме в състояние на диктатура на посредствеността. Не ви ли се струва, че под предлог „модернизиране на литературата ни" се състоя окупирането й?
Съгласен ли сте?


- Разбира се. То няма как да няма такава диктатура и такава окупация, ако е вярно това, за което си говорим, след като има такава цензура и купуване на съвести. Поне да беше истински този „култ". Ама не- и той като всеки друг „култ", кумир или идол фалшивее. И точно затова е толкова нелепо. От една страна уж литературата или по-скоро писането и издаването никога не са били толкова «масови" и достъпни. А от друга страна «лостовете», които сякаш ги направляват са в ръцете на малцина. И облагите, които се получават от тази работа. Дали „плурализмът" в крайна сметка няма да се окаже дирижиран?

«Плутът», казвате Вие. Но и този „събирателен" образ, и другите, които се хранят покрай това, не са за завиждане, те също са своеобразни жертви на «своята» диктатура. Поставям кавичките, защото не литераторите са я измислили, те само са избрани да я налагат. Кой с повече мерак, кой с по-малко...Истинските »диктатори» са други, онези с парите, които не обичат Истината, Духа и Словото и няма да се откажат никога да ги тъпчат и задушават. Не само в литературата, но и в политиката, в икономиката...И в съдебната власт, ако щете.

Тази „нечиста сила" е във всички сфери на обществения живот, тя ги е стегнало в пипалата си, за да ни изкушава, да ни провокира и насърчава към греха в самите нас и у другите. Своеобразен «Биг брадър», под който сме попаднали всички, макар в същото време да ни го «дават» само по телевизията. И в който и режисьорите, и водещите изглеждат щастливи, че владеят положението. Напразно. Но ние сега говорим за литература...


- Вие сте съавтор на една твърде любопитна „История на град Хасково. 1912-1945". Ето още един път по който цензурата е забранила на българската литература да върви... А аз мисля, че не само град като Хасково трябва да има (и то не само една, а няколко, съперничещи си, спорещи помежду си и така взаимно допълващи се, истории), но и всяко едно селце трябва да има своята писана история. Помечтавам си, че и това време би могло да настъпи, ако, естествено, българската литература бъде освободена от оковите...

- Да, написването на тази обща «История на Хасково» стана повод да се заловя и с ръкописа на литературната история. Предложиха ми тогава да напиша раздела за културния живот през периода 1912-1945 и аз го написах. След това го допълних с онова, което се е случвало преди и след това до 1989 година и ето ти го «Литературно Хасково». Засега само в ръкопис, уви...А иначе разбирам какво искате да кажете с примера за «различните» истории. Какво по-хубаво от това, наистина. Може би защото е само в сферата на мечтите. Тук и сега различността май трудно може да се «състои». Освен, ако не я поставяме в кавички. «Плутът» едва ли е само в литературата, защо да се повтарям. Някога писателят Николай Хайтов почти беше повярвал, че е можал да се пребори с неговото «историческо» превъплъщение. И какво стана накрая? Пък и колцина «хайтовци» има в тази България, която от известно време е несамо «земя като една човешка длан», но и «шагренова кожа»...


- Имате несъмнен вкус към историята на литературата, доказват го публикациите ви, а сте и основател на Литературния музей в Хасково. Какво се случи с него?

- А-а, темата за Литературния музей е «опасна» за мене. Тя ме провокира и затова нека другите да говорят за него. Неслучайно Ви поздравих, че сте се сетили за някогашната статия на Никола Инджов и сте я публикували в сайта си. А след това я прочетох и в «Хасково инфо». Пък и нали казват, че за «мъртвите» или добро, или...Разбира се аз ще съм последният, който ще хвърли своята шепа пръст върху музея. Даже след като вече и собствеността на сградата, където минаха най-хубавите ми години, беше «законно» трансформирана и тихо-мълком прехвърлена от небезизвестния хасковски кмет на негови нетолкова известни контрагенти. Какво друго да каже човек -«най-добрият» кмет в такива и в други още по-сложни манипулации. Да е жив и здрав на тези, които си го харесват и «избират»! Жалко само, че един толкова богат документален и книжовен архив, с какъвто разполагахме, вече е почти недостъпен, да не кажа и неизползваем. Ако все пак съществува, в което искрено се надявам, макар почти нищо да не го доказва засега. Дано поне кметът на Хасково да е заслужил и с това мандатите си пред своите покровители! Ако въобще и той, и те вече са в състояние да разбират добре какво вършат...


- Кои са големите творци в Хасково днес, според Вас? Аз си имам, признавам, своите пристрастия – за мен романа на Тодор Кръшков „Кръв" е сред най-високите достижения в прозата...

- Прочетох за това в «Книги News, когато се готвех за разговора. После пък разбрах, че "Кръв и огън" бил девизът на Армията на спасението. Но самият роман на Кръшков не съм чел все още. И това не се отнася само за „Кръв",с толкова хубави книги човек се разминава, без да ще. Познавам „перото" на този автор от в.„Новинар юг"и ми е допадало...
Все пак моите истински пристрастия са в малко по-далечното минало. Вие обаче питате за днес. Аз уважавам пълнотата на фактите и на документите. А докато е жив един автор за каква „пълнота" може да се говори. Казвам го и като юрист. Не че съм против –опазил ме Бог - авторите да живеят дълго или че не съм писал такива отзиви и рецензии, но в този случай нямам прям отговор на Вашия въпрос.
Иначе спокойно мога да кажа, че тук са живели, писали или издавали свои книги възрожденците Нестор Марков, Тодор Запрянов, Йордан Ненов, Панайот Семерджиев, Стоян Заимов, Димитър и Рахила Душанови, поети от по-ново време като Емануил Попдимитров, Екатерина Ненчева, Тома Измирлиев...
Тук са родени репресираните след 1944 година поети и преводачи Иван Арнаудов и Георги Жечев, критикът Делчо Василев и Стела Янева-може би първата българка, писала системно литературна и театрална критика и то не къде да е, а в „Златорог"; белетристът Антон Михайлов,поетът Симеон Стоянов, който по неподражаем начин възпя тополите край реката, дето вече я няма. И които сега стърчат край бетонното й покритие, грозно осакатени.
В Хасково се е учил да пише и е издал първата си книга носителят на първата Димитровска награда за литература Харалан Русев, в Хасково са живели или работили литературните критици Иван Спасов, Атанас Дишев и Вълчо Михайлов, поетите Димо Боляров, Иван Давидков, Иван Николов... Сигурно пропущам не един и двама от тези, които вече не са сред живите. Като проф.Любомир Тенев например, който е родом хасковец.

Стожери на „Литературно Хасково" вече в продължение на повече от половин век са и живеещите в София Николай Христозов и Никола Инджов, пусналият корени тук заедно със своите праскови и череши Петър Василев, Янко Димов,който наскоро получи искреното признание на своите някогашни съграждани и недотам искреното – на местната власт...
Но с това спирам, за да не подклаждам „войните", които се водят и в нашия град между многобройните пишещи братя и сестри. А „големите" хасковци в българската и в европейската литература и култура са проф. Асен Златаров и книгоиздателят Александър Паскалев.


- Литературният конкурс „Южна пролет" е бил заченат като едно безспорно добро дело, но, струва ми се, този конкурс се превърна в чудовище, което бълва арогантна посредственост, включително и тази година... Съгласен ли сте?

- Вие ме връщате към другата ми «слабост» и към плановете ми за една книга, която още се колебая дали да напиша. Защото вече съм далече и от доброто, което не се забравя, и от «посредствеността», която няма с какво да се запомни.

То и преди «промяната» всъщност не съм бил по-близо, но тогава това беше една от важните рубрики в Литературния музей. Събирахме всичките първи книги от 1973 година насам, беше се натрупал богат снимков, аудио и видео-архив. Носителите на Голямата награда до 1987 година сигурно ще си спомнят, че им бях изпратил един голям въпросник, който трябваше да попълнят за начало на личния архивен фонд за всеки от тях, заедно с книгите им, снимките, писмата...Някъде може да се е запазила и издадената тогава от пловдивското издателство «Хр.Г.Данов» антология «Южна пролет»?.. Добре, че след това Никола Инджов в известен смисъл «повтори» това издание и го дообогати разбира се с нова антология - «Първите Пегаси».

Да, «Южна пролет» е безспорно добро дело, както Вие казвате. Това е наистина сериозен, неповторим национален конкурс за първа книга. Писах го преди известно време и в текста, с който опитах да участвам в дискусията на в.»Труд» за литературните конкурси и награди.

Но какво стана с «Южна пролет» през времето? В първите две години след 1989 тя почти беше на «издъхване». Даже от СБП идваше само Васко Жеков, има снимки, на които се виждат не повече от десетина души около него по време на «тържественото» откриване пред театъра.
Колко сериозно са се отнасяли тогава се вижда и от факта, който научих от едно съвсем скорошно интервю на единия от лауреатите за поезия по това време – Гален Ганев.Той сам сочи, макар и в друг контекст, че книгата му «Роля», за която получи Голямата награда, била...втора, а не първа.Ако е така, той дори не е имал право да участва в конкурса!
Самият мене ме бяха поканили тогава пред Координационния съвет на местното СДС, за да ми съобщят едва ли не, че са решили като дойдат на власт да се откажат от този конкурс. Хубаво, че се вразумиха. Но след това пък унищожиха музея на Асен Златаров, за да настанят в освободената възрожденска къща политическата си централа. Под благосклонния поглед не на кого да е , а на самия тогавашен директор на музейната дирекция в Министерството на културата. Това не е наша работа, каза ми той по телефона, щом местната власт го е решила...

Но за «Южна пролет» говорим - през следващите 1992, 1993 и 1994 година работите се пооживиха, само че тук аз няма как да не съм пристрастен, защото цялата организация беше поета от Литературния музей. Оттам-нататък до 2005 година – щафетата мина почти изцяло в ръцете на Никола Инджов, който за жалост също не успя докрай да реализира най-добрите си идеи. И особено едноименната академия .За последните години пък въобще не ми се говори...


- Признавам си, че в първите години на падението, което подло назовават „Преход" наивно вярвах, че ще се възстановят белите петна в литературата и културата ни, създадени в резултат на идеологическия марксистки натиск. Това, разбира се, не се случи – белите петна нараснаха до цели морета. Начена се масирано обругаване и заличаване от литературата ни на цели пластове – обругаван и унижаван беше Вазов, окарикатуряван беше Ботев, творчеството на Вапцаров бе отречено тотално... Днес творбите на писатели като Васил Попов, Емилиян Станев са практически непознати на българските читатели... Министерството на културата вече десетина години тръби в чужбина:"Искате ли да научите какво сме ние, българите? Ами ние обичаме „миризмата на гаджето, което сере пред тебе" и харчи парите на данъкоплатците за да се публикува един отчайващо посредствен текст на плута... Защо се случва всичко това?


- Ами случва се. И то, според мене, не отсега. Сегашното е само някакъв «пик». Да си припомним как Вазов беше «обругаван и унижаван» в първите години след 1944 година. И само той ли? Нищо ново под слънцето, както се казва. Само дето сега не убиват. Пардон, вече застреляха посред бял ден Георги Стоев, автор на десетина книги, ако не се лъжа... Властта си е една и съща, едни и същи са и похватите й. Средствата са само по-«модерни».
Ще ви дам и един хасковски пример. В последните години преди «социалистическата революция» най-културният тукашен литератор по онова време , вече споменатият по-горе Делчо Василев, е «въдворен» в Златоград заради серия от разобличаващи корупцията статии. След деветосептемврийския преврат пак по същата причина и едва ли не заради същите хора този човек, който междувременно е основал новия ОФ-вестник, Клуба на културата и нему подобното Дружество «Изкуство и печат», който е инициирал събиране на средства за музей и паметник на Асен Златаров и редактира три-четири паметни листове за него и за Тома Измирлиев, отново е арестуван и пращан по лагери и затвори. Умира забравен и изоставен през 1981 година. След избухването на «демокрацията» и няколкото несанкционирани напомняния за заслугите му в първите години след нея, понастоящем той продължава да е в немилост и в забвение. Даже много културното ръководство на сегашния т.нар.»Клуб на дейците на културата», а иначе съвременно сдружение с нестопанска цел, се прави, че не знае нищо за него и за заслугите му. Вместо да учреди литературна награда на негово име, да речем.

Вие пък споменавате за един от вдъхновителите на Делчо Василев, за Ботев и неговата толкова «спорна» публицистика. Как няма да е спорна, след като в една от последните си статии той пише така:
« И у нас, както в други страни се ввожда вече европейската цивилизация...Но, не бързайте господа! Заедно с цивилизацията у нас се ввожда нравственият, умствешният и телесният разврат, модите, пиянството и сифилисът; образованието, или се едно, науката, училищата и читалищата отвъждат нови паразити и експлоататори на народа и дават средства за живот само на богатите»...
За Вапцаров какво да Ви кажа. Той също бива «жертван» още приживе от бащите на тези, които днес най-много плачат за него, без да го разбират. Защото е бил различен! Той обаче добре ги е разбрал още тогава и в известен смисъл сам е избрал саможертвената си участ.
Въобще «миризми» у нас – и сега, и в миналото - колкото щеш. Ама чак такива и чак да ги навираш в носа на хората ,както през последните години, това вече наистина е крайност!


- Защо липсва литературна периодика у нас, според Вас?


- Аз пък мислех, че щом ги има «Книги News" и „Литературен свят" – не липсва. Шегувам се разбира се. И знам какво ме питате. Най-лесно е да се каже, че няма пари. Това сега е най-важното. Но не са само парите. Ние без да щем май се върнахме към онова минало, в което литературните вестници и списания съществуваха от ден до пладне. Е, имало е и изключения като „Златорог" например, ама само редакторът и неговите сътрудници си знаят какво им е струвало това. Дано да са се родили вече днешните Владимир Василев, Николай Лилиев, Сирак Скитник! Не знам. На мене лично ми липсва например „Летописи". Или старозагорското „Участие", което не мога да забравя заради Петър Тонков, Стоян Стаев, Жеко Христов... И тримата не са сред нас вече. Няма го и Тончо Жечев. Хасковският литературен алманах „Юг" също си отиде с Иван Николов. Това са част от причините може би – няма ги литераторите. С други думи не са това, което са! Или някой не им /ни/ го позволява. Кой знае?..


-Имате ли програма как да бъде съживена българската литература? Как да бъде изведена от концлагера в който е натикана?

- Вижте, понякога наистина страдам от излишък на самочувствие в този занаят, но чак толкова да се самозабравя, че и да го показвам!... Все пак тази работа не е за такива като мене, тя трябва поне малко и да се институционализира. А аз не съм нито министър на културата, нито председател на писателски съюз. Даже и за член не ме е канил никой...

Е, Вие ме наричате литературен историк и критик и аз се лаская нетолкова от това, колкото от онези сигурно много повече от хиляда страници, които съм напечатал или написал в памет на не един и двама забравяни и забранявани хора на духа и словото от миналото. Но едно е да се мъчиш да «възричаш», съвсем друго е да работиш с живи хора. Нека всеки само за себе си да измисли такава програма и сам да започне да я изпълнява. Без да пречи на другите разбира се. Пък тогава ще видим. Досега у нас все някой друг се разпорежда – „отгоре", от „изток", от „запад"... Затова сме и в този концлагер. Сега само дето разрешиха да се бяга. Нищо друго.


- Бихте ли се наели да посочите най-големите недостатъци на съвременната българска литература?


- Не, защото не мисля, че това ще помогне. Пък и нали досега все за това говорим.


- Какво не ви харесва в КНИГИ NEWS?

- Предпочитам да ме попитате и да кажа какво ми харесва, но ще излезе, че го правя от някаква корист. В себе си, пък сигурно и у другите, не харесвам прекалената категоричност, а понякога и липсата на уважение към този или онзи опонент, колкото и той да не заслужава уважение. И често си мисля, че ще ми е от полза, ако отвреме навреме се сещам, като сега, за оня евангелски стих, който ни съветва: „не съдете, за да не бъдете съдени. Защото с каквато съдба съдите, с такава ще ви съдят и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се мери"/Матея 7:1-2/
Това е полезно за всички ни. Дори ако човек не е спрял да се самозаблуждава, че може да се живее само с литературата. Или от нея.



Бележка от Тодор Кръшков: Господин Нанчев, уверявам ви че моята смърт е въпрос единствено на време.
Що се отнася до цензурата, Haskovo.net ви кани официално да публикувате в сайта ваши материали без всякакви ограничения. Пред читателите ви гарантираме, че цензура няма да има. Дори да критикувате самия Йордан Нанчев.
Източник: knigi-news.com

Видеа по темата

Facebook коментари

Коментари в сайта

Последни новини