Коментар от Емилия Милчева:

Уникалните дюни на “Смокиня север” пречели на виладжията Иван Нончев да си гледа към морето. И вишните пред Японския хотел пречеха на Маринела Арабаджиева да прояви специфичните си умения в екстериорния дизайн. В ръцете на Баневи пък куп български предприятия се превърнаха в скрап, а парите от руините умножиха богатството на фамилията. По времето на Тройната коалиция с премиер Сергей Станишев бе поръчано оборудване за стотици милиони за АЕЦ “Белене”, без да е подписан договор за втора атомна централа. А по времето на няколко правителства КТБ бе надувана като балон, за който платихме няколко милиарда лева, когато го спукаха. И докато се случваше всичко това, изтече абсолютната давност за търсене на отговорност за т.нар. “Възродителен процес”, при който тоталитарният режим насилствено смени имената на българските мюсюлмани. И още, и още…

Защо изброяваме тези примери ли? Ами за да покажем, че българското настояще може да бъде разказано през историята на безнаказаностите в тази държава. Точно те “насърчават” всички ни да продължим да нарушаваме реда и законите - да хвърляме боклуци навсякъде, защото и бездруго е мръсно; да разхождаме кучетата си, без да се погрижим за изпражненията им, защото “всички така правят”; да даваме подкупи, за да уредим детето си в детска градина - “иначе не става, нали разбираш”; да плащаме на пътен полицай, за да си затвори очите за наше нарушение. И така нататък.

Усещане за всепозволеност

Няма глоби, няма наказания, а вината се размива от нескончаеми проверки на  инспекторати, прокуратури и парламентарни комисии. Всички ние сме eдновременно съучастници и потърпевши, престъпници и жертви - и никой не е пожален от безнаказаността. Според Цицерон, най-голямото поощрение за престъплението е именно безнаказаността. Припомня ни го едно надникване в чашата на язовир “Цанков камък” и изхарчените близо 1,5 милиарда лева за 80 мегавата мощност.

Безнаказаност означава не само недосегаемост и всепозволеност. Означава и масово усещане за безпомощност, покрай което губим надежда за промяна и започваме да се уповаваме единствено на Божието възмездие. Или на милостта на премиера Борисов.

Затова не е голяма изненада, че собственик на фирма за авточасти, известен сред превозвачите като специалист по тахографи, е поръчал заравняване с багер на стотици квадратни метра пясъчни дюни. Пораженията установи геодезическо заснемане на разораната територия, която по документи се води защитена. А от прокуратурата обясниха, че наказанието за унищожаване на дюни е до 3 години затвор или глоба от 10 000 до 100 000 лева и обществено порицание.

Но в този случай има и още стъпкана законност. Част от дюните са частна собственост, а застрояването на българското Черноморие започна стихийно и разрушително, без грижа за опазване на неговата уникалност и биоразнообразие.

Ако не беше пост в социалните мрежи на известния музикант и екоактивист Васил Гюров, историята можеше и да не излезе наяве до началото на сезона. Странно е, че кметът на община Созопол Панайот Рейзи, който смята да се кандидатира за четвърти мандат, не е разбрал навреме за случващото се в подопечната му територия. Това е, впрочем, същият кмет, който преди близо четири години затвори с ограда шосе от републиканската пътна мрежа - между комплексите “Дюни” и “Свети Тома”. Обаждане на Борисов, а не институционален натиск, го накара да я премахне.

Въпросът вече не е какво наказание ще понесат разрушителите на дюните край “Смокиня”. Въпросът е колко дюни останаха изобщо по Черноморието. По официални данни, общата им площ възлиза на 1120 хектара, от които 995 попадат в зони по Натура 2000. Една заглъхнала днес афера от 2012 година (Дюнигейт) беше за 29 декара дюни, продадени от земеделското министерство на тъста и тъщата на шефа на БФС Борислав Михайлов срещу сумата от 580 000 лева (по две десетачки на квадратен метър). И препродадени на следващия ден за над 4 милиона лева.

Паметници на безнаказаността

Не очакваме наказания за бездействието на институции, допускащи безобразия във вреда на всички нас. Не очакваме санкции за висши чиновници, които позволяват паметници на културата да изгорят “по поръчка” като Тютюневите складове в Пловдив или да се разпродават на парче като Царските конюшни в София. Да не говорим за условията за обществени поръчки, облагодетелстващи точно определени фирми.

Да, понякога държавата се разбужда. През 2010 година, в първия мандат на Бойко Борисов, бе разрушено незаконното яхтено пристанище на Баневи в курорта “Русалка”. (Бетонните отпадъци изпадаха в морето.) След съдебно решение бяха премахнати и незаконно достроените етажи на къщи в Стария Несебър, включен в списъка на ЮНЕСКО. Но един друг паметник на безнаказаността - хотел “Дюн” на покойния Георги Илиев - все така се издига на плажа в Слънчев бряг. Знае ли човек, някой ден и той може да попречи на нечия гледка към морето...