Сключеният между Франция и Германия договор за приятелство е събитие, което променя коренно статуквото в Европа и НАТО, като съдържание и визия. Нещо повече, то съдържа потенциала да се превърне в бъдеще в техен контрапункт, налагайки нови критерии за интеграция и сигурност. В този смисъл, независимо че подписаният договор в Аахен бе широко отразен в информационното пространство, значението му радикално се подценява. Което е може би умишлена стратегия от страна на французите и германците, но прави впечатление и мълчанието на останалите страни от Европейския съюз, както и на Съединените щати.

Коментарът на Glasove.com

А всъщност двете най-мощни европейски държави се опитват да изградят модел на сътрудничество, който надхвърля рамките на ЕС и НАТО. Ако досега смятахме, че ЕС представлява единно икономическо пространство, вече трябва да сме наясно, че то може да бъде още "по-единно", каквото ще е френско-германското.

Ако си мислехме, че НАТО предоставя надеждна защита за своите членове, сега имаме пред себе си много по-ясен механизъм за двустранно взаимно подпомагане. Докато по същество Атлантическият съюз предвижда страните-членки да се консултират помежду си, в случай на опасност за една или повече от тях, споразумението от Аахен осигурява незабавна военна подкрепа между Берлин и Париж. Необвързана по никакъв начин с поведението на НАТО.

Нещо повече, двете страни намекват в договора си, че имат претенцията двустранното им сътрудничество да добива многостранни измерения. Открито натоварват споразумението, като първи етап от изграждането на обща европейска армия, както и създават квазимеханизъм за нейното управление - т. нар. Съвет за отбрана и сигурност.

В по-общ смисъл те представят начинанието си като противовес на дезинтеграционните и популистки настроения в Европа, но на практика отварят нов дебат в Европа, относно собствената си роля в Евросъюза. Защото в договора прозира ясно вторият му план, целящ да засили лидерските позиции на Германия Франция в ЕС. Превръщайки се в негово ядро, което с мощната си гравитация трябва да контролира и задържа периферията.

Въпросът е, дали Меркел и Макрон не пренавиха пружината на своите амбиции. В началото на 30-те г. на миналия век също е битувало убеждението, че Англия, Франция, Германия и Италия трябва съвместно да поемат управлението на Европа - т. нар. идея за Директория на четирите. Но агресивността на Хитлер и Мусолини, както и недоволството на по- малките европейски държави, успяват да торпилират проекта.

Днес ролята на противовес се опитват да играят Италия и Полша. Но те не могат да бъдат равностойни съперници в дългосрочен план. Не само защото икономическият и военнният потенциал на двете страни е несравнимо по-слаб, но и защото те могат единствени да дефинират какво не желаят да виждат в Европа, но не и каква да бъде тя.

Но все пак Рим и Варшава обозначават една друга гледна точка, която в краткосрочна переспектива, вместо да тушира френско-германските амбиции, може да се превърне в нов деструктивен център за европейския проект. Защото опозицията срещу прекалената консолидация може лесно да се изроди в разпалването на големи дезинтеграционни процеси. Които могат да погребат под себе си ЕС или да го превърнат в клуб, раздиран от противоречията на два враждебни лагера.

И последният аспект от договора се изразява в невероятно нарасналата икономическа мощ на Берлин. Не звучи политкоректно, но е факт, че една от мечтите на германския империализъм от миналия век е вече реализирана - Европа се превърна в стопански придатък на Германия. Нейното положително търговско салдо с останалите страни-членки на ЕС е 55 млрд. евро и всяка година нараства. Образно казано и тази година цяла една България, като стойностно изражение, ще мине в "джоба" на Федералната република.

Неслучайно френските националисти реагираха остро на договора от Аахен. При него прозира не толкова подчинената роля на Париж, а заплахата от загуба на френска идентичност. За да се добере до ползите на германската инономика, Франция е готова да жертва постоянното си място в Съвета за сигурност на ООН и да сподели управлението на ядрените си сили.

Нещо повече. Париж не просто върви към по-тясно сътрудничество с Берлин, той застава на пътя на размиване на границите между двете държави. И не само в административен, а и в културен и национален план.

Предвижданата интеграция предполага в граничните райони да се налага създаването на двуезични общности, което по същество е опит за подмяна на националната идентичност. Ако е успешен, с течение на времето той може да се разпространи върху самите държави и да приобщи нови. Може би първата стъпка към изграждането на чисто европейската идентичност предполага налагането на двуезиково самосъзнание. Като способ за дистанциране от националните корени.

Разбира се това са най-дълбоките "вълни" на договора за приятелство между Германия и Франция и е трудно да се прогнозира отсега тяхното въздействие. Но първият тест за силата на оста Берлин-Париж се задава на хоризонта. И той ще се изрази в конструирането и работата на бъдещата комисия на ЕС. Ако Меркел и Макрон съумеят да наложат волята си относно нейния състав и политика, останала Европа ще трябва да се нагажда към новата реалност след "пакта" от Аахен.