Източноевропейските популисти недолюбват правовата държава; смятат, че тя само пречи на политиците "да си вършат работата". Тази нагласа е остатък от комунистическото наследство, пише в коментара си Ивайло Дичев.
Ако има какво да научим за популизма от Източна Европа, то е, че демокрация и правова държава не са непремено свързани. Демокрацията може да бъде използвана за да подкопае правовия ред и да наложи страстите на мнозинството. Резултатът е нелибералната демокрация на Орбан - един вид нов болшевизъм в етимологическия смисъл „власт на мнозинството".
В марксистко-ленинската традиция законът няма собствена реалност, той е просто маскиран инструмент на класово господство. На хората се внушава непрестанно, че юридическите тънкости и процедури са пречка за постигане на възвишените цели, поставени от комунистическата партия; любим обект на критика за верните на режима сатирици е бюрократът с ръкавелите, който се е вкопчил в някакъв идиотски параграф и само се пречка на трудещите се.
Разбира се модерните медии позволяват мнението на мнозинството лесно да се манипулира, а тогавашните управници инвестират невиждани ресурси в пропаганда и агитация. Но едва ли ще разберем дълголетието на комунизма без да вземем под внимание неговата популярност сред широки слоеве от населението. Почти религиозна вяра се установява във всемогъществото на политическата воля, впрочем и като градивна, и като наказваща. Ключът към тази вяра е скоростта, в която политическото винаги бие юридическото. А нещата трябва да се случват бързо, защото модерният човек е екзистенциално нетърпелив. Само да се отървем от мудната машина на правосъдието, с нейните членове и алинеи, и обществените проблеми ще могат да се решават на момента. Изразът „телефонно правосъдие" съдържа тази мигновенност. Трябва да се построи блок за нуждаещите се? Ами просто някой се обажда, конфискуват терена, пращат багерите. Престъпник е събудил общественото възмущение? Някой се обажда да го застрелят.
Заиграване с нетърпението на хората
Популизмът днес се храни от същото раздразнително нетърпение, породено от мудността на институциите. Мястото на карикатурния бюрократ от времето на комунизма е заел иженарицаемият евро-бюрократ. И колкото повече се ускорява социалният живот, толкова по-малко търпение имаме пред архаичните юридически или административни процедури; искаме политиците да действат незабавно, ако се може - на живо по телевизията.
Румънският случай е най-екстремен. Едните въведоха извънредно антикорупционно законодателство, което беше прието с ентусиазъм от гражданите. После, с връщането във властта на бишите комунисти, страната се завъртя на пети и - колкото и да ни е неприятно да го признаем - това зарадва други групи хора, които бяха почнали да се притесняват от възможността за съдебен произвол.
В България тинк-танкът на професор Вълчев констатира близо 1000 промени на правния режим през 2018, със 77 напълно нови закони, приети бързо и без обсъждане. Подобна нестабилност очевидно противоречи на по същество консервативния дух на правото - затова пък играе с възмущенията на хората. Виждаме, че криминални инциденти биват последвани от промени в законодателството (обикновено се въвеждат по-големи наказания), за да бъдат успокоени страстите. Само че страстите не се успокояват и все по-често съдебните решения се посрещат с яростни улични протести.
Унгарските и полските популисти завзеха властта като водачи на открит бунт срещу европейската правова държава. Това не само не намалява популярността им, но ги обвива с ореол на национални герои. Законът и там беше демистифициран като инструмент на господство, този път не господство на буржоазията, а на експлоататорския Запад. Напада се, къде с подигравки, къде с политически действия, и всяка регулация – като почнем от митичната забрана на кривите краставици и стигнем до пакета мобилност, представян от националистите като опит за крадене на източни транспортни компании. Правото не е пространство за търсене на съгласие и умиротворяване, а фронт на ожесточена и непримирима битка между „нас" и „тях".
Популистите в съвременния свят вървят по същия път, макар без марксистко-ленинската закалка. Ердоган затваря съдии, обвинявайки ги в съучастничество с уж терористичната организация на Гюлен. Салвини се подиграва с договорите за бюджетна дисциплина на Еврозоната. Тръмп денонсира едностранно всевъзможни международни договори. Да се преобърне тази тенденция от все по-малкото останали отговорни политици е трудно, защото правовата държава никога не е била популярна сред широките народни маси, фасцинирани днес от идеите за пряка, мигновена, онлайн демокрация. Не забравяйте и че юридическите процедури по определение имат за цел да забавят, да свалят градуса на страстите – което ги прави скучни за медиите, вкопчени в отчаяна конкуренция на пазара на сензациите.
