Четворното убийство в Нови Искър разтресе всички – и със своята жестокост, и със своята „закономерност“.

Жестокото престъпление, както засега сочат уликите, е извършено от психично болен. 25-годишният Георги не се води официално такъв, но хората в района имат други наблюдения. „Не беше добре“, бяха първите реплики, които уплашените съседи и граждани на Нови Искър намериха сили да кажат – „добро момче“, „не излизаше“, „не работеше“, с три думи – не беше добре.

25-годишният младеж е воден няколко пъти на прегледи при психиатър през последните години. Няма данни да е въдворен в институция. Семейството продължило да живее в бедност и лишения, докато един ден младежът не отнел живота на майка си, баща си, баба си и брат си. С брадва. Пристъп на ярост, отключена агресия, крайно отчаяние – причините могат да бъдат много и такива тълкувания предстои да чуем в следващите дни.

Първоначалните огледи на криминалистите сочат, че убиецът се е опитал да скрие телата и да изчисти кръвта от помещенията. Даже излъгал, че роднините му заминали на погребение в Пловдив, когато разтревожени колеги на баща му от близкото военно поделения дошли в къщата.

Убийството тепърва ще се разплита. Едно българско семейство бе погубено. Добро семейство, казват всички. А зад трагедията се крие безпомощност, липса на подкрепа и обърнати гърбове. Това е история, която може да сполети всички и се повтаря някъде наоколо и точно сега. Това е история за тунела, в който няма светлина, защото е погълната от безчувствие и безучастие.

Сами с две „не уж“ болни деца

Бащата бил пенсиониран военен, но продължавал да работи, за да издържа семейство. Майката се водила личен асистент на двете си деца – и двете момчета, и двете със специални потребности. Някои медии публикуваха нейни постове в социалните мрежи, с които тя споделя, че животът й всеки ден „минава пред ада“, за да се бори за здравето на децата си. 26 години.

През 2017-а майката прави дарителска кампания за по-големия син – именно Георги. Той се е нуждаел от психиатрично лечение, но също така страдал от туберкулоза в късен стадий, травматична епилепсия, алергичен артрит, себореен дерматит и други. 6000 лева – толкова е сумата, която родителите на Георги искат за продължителното му лечение, без да подозират, че след броени месеци той ще посегне на живота им.

6000 лева, които можеха да спасят не един, а няколко живота. Кампанията е подкрепена от БНТ, но няколко месеца по-късно майката е съкратена от програмата „Независим живот“, без предупреждение. В същия момент и двете й момчета лежат в болница.

„Явно никой не се интересува от болните в тази държава“

Думите не могат да бъдат по-искрени, когато идват от майка с такава съдба. И след като тя си отиде, заедно с любимите си хора, съседи разказаха как семейството давало по 200 лева за лекарства на децата, как живеели бедно, как Георги бягал от дома и говорел за самоубийство, как трябвало да бъде настанен в дом за душевно болни.

Сега експертите отново ще призовават за законови промени и регистър на психично болните в България. Отново ще се заговори за децата с увреждания, за личната и специализирана грижа за всяко едно от тях, за финансовата подкрепа на семействата им. Сега отново става ясно защо майките с черни колички протестираха на жълтите павета – защото системата убива. Нарочно или не, осъзнато или не, тя обрича на мизерия точно онези, които най-много имат нужда от помощ.

А мизерията води до отчаяние, отчаянието – до агресия, агресията – до смърт

На фона на репортажите от Нови Искър, на тъжните и уплашени физиономии, на съжалението и коментарите от типа на „Ще се избием едни други“, „Народът изтрещя“ и „ Ненормална история по американски“, сякаш се прокрадва особена индулгенция. „Луд човек, неконтролируем, изкукал е“. Днес му обръщаме внимание защото е отнел живот, но до вчера сме пресичали на отсрещния тротоар и сме свеждали погледи на такива като него, защото „не са добре“.

Гледайки и четейки всичко това, се почувствах като съучастник. Защото не съм дарявала, не съм разбирала, не съм подкрепяла, знаейки очевидното – че психично болните в огромното си мнозинство са оставени на произвола на съдбата. На стигма и държавни подаяния. Не съм осъзнавала, че болестите на душата и на ума трудно се забелязват – или се забелязват, когато стане твърде късно. Когато сънят на разума започне да ражда чудовища. Утре това може да се случи с колегата от офиса, съседа, братовчеда, с мен самата.