На едно от предишните ми пътешествия по пътя след Крумовград в посока Ивайловград забелязах много интересни скали, които се издигаха над махала на село Рогач. Те бяха нашарени от малки и по-големи дупки, които придаваха доста мистичен вид на това място. Отдалече приличаха на старателно издълбани овални ниши и гробници, но с толкова голяма гъстота не бях виждал никъде другаде из Източните Родопи. Скалите имаха внушителен вид и веднага предизвикаха любопитството ми.
След около месец и половина с моите верни приятели Васил и Иво и една прекрасна жена на име Даниела, която не беше идвала преди това с нас, потеглихме към Крумовград. Даниела e арфистка в Старозагорската опера. И така хора с различни професии, но с романтични хобита тръгнахме да проучваме странните скали. Надявахме се да попаднем на поредното светилище в нашия край и да пишем и покажем снимки от място, което досега не беше проучвано.
От моите многобройни разгръщания на топографските карти на Родопа планина знаех, че най-удобно беше да спрем колата в махала Праз и след това да тръгнем нагоре към скалите. Тази махала се състоеше от десетина къщи, които бяха добре поддържани и нямаха нищо общо с окъртените постройки из някои почти изоставени селца в различни части на планината. Повечето бяха с нови покриви, белосани и с кипри градинки. Такава беше и съседната махала на село Рогач.
Не знаехме как се казват скалите, затова попитахме хора от селото. Те обаче не можеха да ни преведат точно каква птица е Кузгун и ни накараха да си правим догадки, докато се изкачвахме натам. Когато наближихме мястото и видяхме кацнал гарван най-отгоре, който грачеше заплашително, вече не се съмнявахме, че на тази птица са наречени почти непристъпните скали. По-късно от друг жител на селото – бай Али, който беше на 82 години, разбрахме, че още когато е бил дете, е виждал гарвани да гнездят тук. Гарванът, който ни посрещна, беше явно много ядосан и притеснен от нашето неочаквано присъствие и след като се награчи, се издигна високо над нас и започна да кръжи. След малко половинката му го последва и две гарванови сенки ни преследваха, докато не се запровирахме покрай драките и нямахме вече възможност да наблюдаваме птиците.
Достигането до този масив се оказа трудна задача. Гора от драки и други храсталаци беше направила една жива барикада и трудно се намираше пролука. Все пак успяхме да се проврем и стигнахме до подножието на тези каменни исполини. На място, което отделяше едната от големите скали от другата, попаднахме на първата уникална находка.
Голяма на височина пещера беше скрита от драките, а достъпът до нея беше още по-затруднен от високата коприва, трънаците и шипковите храсти. Успяхме да си пробием път до входа и видяхме, че тя е дълбока около 15 метра, а стените й бяха добре изсечени, така че тя да прилича на утроба. Поредната пещера-утроба. От жителите на селото разбрахме, че преди стотици години, когато е имало чума по тези земи, хората, които не са били засегнати от нея, са се криели в пещерата. Тя е служила за скривалище на местните и при други беди и особено когато чужди нашественици са вилнеели тук.
Качихме се на някои от по-ниските скали, от които се откриваше прекрасна гледка, след което започнахме обход покрай храстите, за да намерим подходящо място за изкачване на върха им. Иво реши да атакува скалите директно и започна изкачване като алпинист, което си беше доста опасно начинание. След около половин час бяхме най-отгоре. На върха духаше сериозен вятър, който продуха всички съмнения и ние вече бяхме напълно сигурни, че този път не можеше да става въпрос за светилище, а по-скоро за място, на което древните бяха изсекли пещера-утроба, но без да има характерните щерни, улеи, трапецовидни ниши и т.н.
Дупките по скалите бяха от падналите през хилядолетията камъни, които са били залепнали по тях след голяма вулканична дейност. Това, че са използвали скалите само чрез пещерата-утроба си го обяснявам с връзката на тази скала с близки съседни, по които има ритуални ниши. Наистина те не са съвсем близо до Гарвановите, но какво значи за скалните хора разстояние от четиристотин – петстотин метра и то по билото на рида.
Все пак на този природен феномен имаше уникални образувания. Красива каменна гъба се издигаше на върха, а малко под нея имаше и добре оформен от вятъра и времето скален прозорец, който много приличаше на умален модел на провиралото Слонът от село Каялоба. Но докато на светилището при село Каялоба ясно си личеше човешката намеса върху природния феномен на скалата, тук като че ли почти всичко беше създадено от природата.
В тези местности има още много неизследвани обекти, по които природата и предците ни са ваяли, така че това няма да остане последното ни посещение тук. А и хората в селата са прекрасни. Един човек от махала Праз ни очакваше долу, край колата със студена кана с айран, който беше като балсам за нас. Как да не дойдеш поне още веднъж и да не се прегърнеш приятелски с тези, които ни посрещаха така сърдечно.
Tекст и Снимки: Венцислав СТАЙКОВ
