Театърът в Кърджали с нова постановка за годишнината на своя патрон Димитър Димов

За 110-годишнината от рождението на писателя и драматург Димитър Димов, Театрално-музикален център-Кърджали (ТМЦ-Кърджали) ще представи на сцената си най-новото заглавие от своя репертоар „Врата до пътя“ на автора и режисьор Орлин Дяков.

Театърът в Кърджали получава името „Димитър Димов“ през 1978 г. с Указ № 1058 от 02.06.1978 г. на Държавния съвет на НРБ.На кърджалийска сцена са поставяни някои от пиесите на Димитър Димов - „Почивка в Арко Ирис” и „Жени с минало” под режисурата на проф. Филип Филипов.

Димитър Димов има всички качества да ни представя в Европа, името му достойно стои до това на големи европейски писатели. Сред 10-те любими романа на българите, посочени в инициативата „Голямото четене”, два са на Димитър Димов – „Осъдени души” и „Тютюн”.Както посочва проф. д-р Димитър Веселинов, името на Димов стои редом с творци като Екзюпери, Булгаков, Толкин, Стайнбек и Дюма. Известният литературен критик Светлозар Иговкоментира драмата на времето, в което Димитър Димов създава творбите си – „властта утвърждаваше творбите и авторите им заради едно, а публиката („хората”) ги четяха и харесваха заради друго”.

Димитър Димов е роден на 25 юни 1909 г. в град Ловеч.Майката на писателя – Веса Харизанова е човекът, който изиграва съществената роля, за да имаме днес твореца Димитър Димов. Дъщеря е на адвокат Спас Харизанов, получил образованието си в Русия.Има родство с революционера Яне Сандански, както самият творец разкрива в автобиографията си.Още в младежките си години бъдещият писател и драматург е определян като „чудак“ от съучениците си. Малкият Мишо, както го нарича майка му, е възприеман от съучениците си като затворено дете с богато въображение, обичащо книгите, а и носещо художествени дарби. Известният творец е ветеринарен лекар по професия.

Именитият писател и драматург е изключително ерудиран учен, професор по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във Висшия селскостопански институт в София. Всичко в живота си Димов подготвя с изключителна последователност и педантичност. „Тежък и драматичен е този път, по който Димов търси мястото си в българската литература”, казва Екатерина Иванова, един от най-добрите познавачи и тълкуватели на писателя. Според нея, творческото му оцеляване е плод „на компромиса, направен деликатно, но мъчително, с цената на много пропиляно време и психическа енергия. Защото няма творба – от първата до последната, която да не му е създала проблеми”, четем в уводните думи на сборника „Димитър Димов, архив” на Екатерина Иванова.

Първият му роман „Поручик Бенц”, издаден през 1938 г. остава недооценен от критика и читатели, а авторът му – непознат. Вторият роман – „Осъдени души”, излиза през 1945 г. и носи пълно литературно признание на своя автор.  Анна Свиткова, изследовател и познавач на живота и творчеството на Димитър Димов описва драмата на най-знаковото му произведение:„Тютюн” е отпечатан през декември 1951 г. и нищожно малкия му тираж (4 хиляди бройки) просто се изпарява от книжарниците. Следва одобрението на читателите, унищожителното отрицание на критици и писатели по идеологически съображения, одобрението „свише” от Вълко Червенков, Димитровската награда и упражнената по този начин принуда върху автора да преработи романа. Втората допълнена редакция е издадена през пролетта на 1954 г. вече в 20 хиляден тираж. Започват преводи – на словашки, полски, унгарски, руски, китайски, румънски, немски и т.н.”

Случаят „Тютюн” е една от непреодолимите травми на новата българска култура, казва известният литературен критик Михаил Неделчев. И допълва: „На него, истинския духовен аристократ, му бяха присвоили вулгарно творбата, произведението, неговите си светове, за да му обяснят, че сега те са всенародно притежание, но народът не желае да ги консумира в този вид и затова всички заедно трябва да ги преработим, да сложим там липсващото според нас, народа, послание.”След отпечатването, мненията за книгата са в двата полюса – от категорично „Да“ до смазващо „Не“.Романът става жертва на налагането на идеологическите догми в епохата на култа към личността. Вярна на партийните повели литературната критика и водещи имена от Съюза на писателите заклеймяват „Тютюн” като „пакостно произведение”. „С лекомислието на чужденци в нашата литература и с чудовищна свирепост отрекоха Димитър Димов, „съсякоха го с брадви” и го „изхвърлиха” на задния двор на литературата пред смаяното недоумение на цялата читателска българска публика”, разкрива самият Вълко Червенков. Неочаквано за наложения ред в обществото в тогавашното историческо време, в защита на романа се появява редакционна статия на официоза в. „Работническо дело”. В нея се правят препоръки към автора за въвеждане на нови образи, за разширяване описанието на работническия свят и неговите борби, за работническата солидарност. А още по-неочаквана е личната намеса на първия държавен мъж по това време – генералния секретар на БКП и министър-председател Вълко Червенков, който оценява високо романа. В писмо до автора казва: „Уважаеми другарю Димов, от все сърце Ви поздравявам за „Тютюн“. Благодаря Ви, че ми го изпратихте. Дочитам го с дълбоко удовлетворение, дочитам го с превелика радост за нашата художествена литература, за Вас и вашата сполука, другарю Димов.Братски Ви стискам ръката.“

Огромна е драмата, която изживява писателят, вътрешното себепреодоляване, за да отговори на „варварската” намеса в авторството на всичките му произведения. В емоционално писмо до Вълко Червенков по повод наложената преработка на „Тютюн” той пише: „От мислене върху едни и същи епизоди и герои в романа емоционалният ми апарат е престанал да работи критически върху тях. … Аз мога да поправя един герой или един епизод, но този герой или епизод е свързан органически с десетки други, които трябва също да се променят. И когато поправям едно, развалям, обезцветявам друго. … Литературата, за да изпълни добре задачите, … трябва да показва развитието на живота в неговото безкрайно многообразие, в тяхната сложност и дълбоки вътрешни противоречия. Тя трябва не само да събужда, но и да насочва чувствата на читателя.Моля Ви да повярвате, че в сегашния стадий на развитието си като писател повече не мога да направя. Простото усилие на волята е достатъчно за всяка друга работа, но не и за художественото творчество. Сега се чувствувам преуморен от грижите, мисленето и напрежението около романа. Всичко това, заедно със задълженията ми на професор, заедно с публицистичната дейност и съюзната работа, която се иска от мене, ме забърква и изтощава до крайност. Не зная с какво да се заловя по-напред. Поради напрежението сърцето и нервите ми са в лошо състояние.”

Цялото емоционално напрежение и разнопосочни ангажименти, които изпълнява с присъщата си всеотдайност водят до ранната и внезапна кончина на големия български учен и творец. Димитър Димов умира внезапно, след масивен инсулт, на 1 април 1966 г. на летището в Букурещ след среща на писателските съюзи на България и Румъния.

Освен споменатите три романа, творчеството му включва разкази и пътеписи, три драми, незавършени произведения.

Димитър Димов не можа да блесне и да се открои с цялата си творческа мощ, а само даде да се разбере, че я притежава, казва Екатерина Иванова. Ако беше имал свободата да се развива спокойно и безпрепятствено цялостното му наследство  очевидно щеше да има друг облик. Неговото творчество придобива вече историческа стойност – и като документ на времето и сложната принадлежност на автора към него, и като усилие на един даровит творец да го надскочи. Защото в обществените сътресения той търсеше, откриваше, анализираше и осмисляше трагичните и величави прояви на човешкия дух и по този начин следваше предназначението на писателя да бъде духовен водач на човечеството.

ТМЦ-пресс

Източник: Kardjali.bgvesti.NET

Facebook коментари

Коментари в сайта

Последни новини