Eвропа излиза от онази своя идейна депресия, която в продължение на няколко години окуражаваше "новите консерватори" (а всъщност мераклии - фашисти от предвоенен тип) да си мислят, че могат да я превземат. А днес, след като не спечелиха изборите за европарламент, същите тези мераклии дори не могат да формират обща парламентарна група.

Това, че като събереш в една зала куп мераклии фашисти, няма да получиш парламентарна група, а по-скоро – ефекта на паяци в буркан, е очевидно от поколения. Но не свадливият нрав на "новите консерватори" спасява Европа в момента.

Европа се спасява сама и то – по класическия за нея начин:
чрез политика

"Новоконсервативната" атака срещу Европа беше насочена срещу "либералите". Либерал ще рече: човек, който намира "следните истини за очевидни: че всички хора са създадени равни и че те са надарени от своя Създател с някои неотчуждими права, сред които са правото на живот, на свобода и на следването на своето щастие..." Либералите вярват в това, тъй като са убедени, че всички хора имат еднакво достойнство, от което следват съответните права и свободи на индивида – на "човека", както пише в международните документи. И няма, според либерала, никакво значение, дали този човек е мъж или жена, унгарец или баварец, християнин или кантианец.

Срещу това беше атаката на крайната десница, изправяща срещу правата – "традицията" (според която жените трябва да си стоят в кухнята), срещу равенството – неравенство (според което моята нация е по-значима от околните), срещу европейския човек – провинциалния обитател на някое национално племе, срещу религиозната равнопоставеност – нетърпимост към всичко, което не е "християнство". В крайна сметка предложението към европейците беше да престанем да сме равни и свободни индивиди, разполагащи с цял континент, а да се самозатворим в национално-племенни групи, в рамките на които някой фюрер да ни казва, какво да правим – т.нар. "Европа на отечествата".

Този разговор от самото начало е политически –
опира до това как в Европа си представяме нашето общо бъдеще

Искаме ли да треперим зад телени огради по границите, докато чакаме, кога местният сатрап ще спре свирепия си поглед върху нас? Или искаме да продължим да живеем по правилата, разработени още от древните гърци, т.е. като свободни и равни помежду си граждани?

От страна на основните партии в Европа този разговор не беше проведен по този начин. Напротив, класическата десница буквално се разтрепери пред лицето на карикатурни мераклии за диктатори, изскочили от боклукчийското кошче на историята. И партиите - членки на Европейската народна партия /ЕНП/, започнаха флирт точно с онези, които – като Орбан в Унгария, например – обявяваха човешките права за "американски измислици". Социалистите на свой ред просто гледаха не особено умно...

При това предателство на класическите партии за година-две изглеждаше, че Европа няма ресурса да спре "новите консерватори" – че повтаряме историята на 1930-те години. Но още докато те бяха убедени, че набиват ботуши в победен марш, Европа показа, че не е загубила главния си ресурс – онова, което я прави висшата цивилизация, някога градена: свободните граждани. Точно тези граждани отказаха да влизат в съглашателство с крайната десница. Напротив. Те избраха да й дадат бой от позициите на европейската цивилизация. Да не прикриват, че става дума за либерална философия на общото живеене; и именно от либерални позиции да се сблъскат с ретроградите.

Още в края на 2016 година в Австрия се сблъскаха челно двама кандидати за президент – "новият консерватор" Норберт Хофер (член на създадената от оцелели нацисти Партия на свободата) и говорителят на Зелените Ван дер Белен. Зеленият (т.е. по дефиниция и либерал) победи неонациста. Половин година по-късно същото стана във Франция, където Еманюел Макрон победи, с либерално-зелена платформа, кандидата на френската крайна десница Марин льо Пен. На изборите в Бавария през октомври 2018 г. не победиха, както се очакваше, неонацистите, а – Зелените. По същото време в Полша, където управляващата върхушка се опитва да изгради религиозен фашизъм от типа на Франко в Испания, на местните избори проевропейската либерална опозиция удържа контрола над големите градове и столицата. През юни 2019 година, на парламентарните избори в Дания победиха не неонацистите, а социалистите, явили се с доста либерална физиономия.

Европейските граждани, оказа се,
могат да намерят начините да охраняват либералния консенсус

в който живеят (и който е извоюван с милиони жертви в двеста години войни) въпреки парализата на традиционните партии.

Часът на истината дойде, разбира се, при изборите за европарламент от лятото на 2019 година. Вместо победа на "новите консерватори", като трета и четвърта парламентарна сила се оформиха либералите и Зелените. Два месеца по-късно сондажите в Германия вече сочеха Зелените като първа сила в германската политика, задминала както социалдемократите, така и десницата на самата Меркел.

Все пак авторитаристите бяха успели, в немалко страни в Европа, да направят така, че самоотбраната на европейските граждани да не може да мине през механизма на изборите. Но и в тези случаи гражданите успяха да намерят начин за самоотбрана – чрез протести. В рамките на няколко месеца огромни протестни вълни заляха Румъния, Сърбия, Унгария, Чехия. А накрая се случи чудото в Истанбул.

Турция, разбира се, не е член на ЕС, нито е добре функционираща либерална демокрация. По-скоро се превръща в диктатура от руски тип, обличаща се в религиозни одежди. Въпреки това и тук, на повторните местни избори в Истанбул, гражданите успяха да дадат отпор. Гласуваха за Имамоглу, чиято кампания беше толкова либерална, та чак – хипарска.

Имамоглу наруши доминиращото хейтърско говорене и предложи кампания, достойна за някой рок фестивал от края на 60-те години: лозунги като "Всичко ще бъде наред"; речи, изпълнени с послания, че всички хора са "братя"; внушения, че всички заедно, в качеството им на свободни граждани (а не – на етнически или верски популации) ще могат да преодолеят последствията от Ердоган. И именно тази крайно-либерална платформа разби кандидата на Ердоган с никога невижданите 770 000 гласа преднина.

...Преди пет години написах за моята рок група парчето "Буря". Последният куплет започва така: "На хоризонта прозира през утрото денят". Нямах представа, за какво иде реч; днес вече имам. Френският философ Жак Атали го е обяснил: "Музиката е пророчество... Тя ни дава възможността да чуем новия свят още преди да сме го видели."

Онова, което чрез музиката чух тогава, точно това виждаме днес. През мрака, носен от "новите консерватори", прозира нов европейски свят. Той е зелено-либерален. Негови носители са европейските граждани, както в ЕС, така и по неговите граници.

България, както винаги, се движи по-бавно

Тук държавната олигархия продължава да краде и вилнее на всички равнища. Но и тук мераклиите-фашисти не се представиха никак добре на европейските избори. А и тук отново тръгнаха протести на гражданите срещу нарушаването на техните права и присвояването на тяхната природна среда от мутри с власт.

На хоризонта прозира през утрото денят...