Студен, сив зимен ден в края на декември 1984 г. Хората ходеха със забити в тротоара погледи, свити в кафявите си кожуси (такава беше зимната мода), вдигнеха ли глави, вечният варненски вятър ги брулеше през лицата. Но на мен сърцето ми пееше, а душата беше готова да литне тя си знаеше накъде. Моят сватбен ден! Булчинската рокля не беше съвсем рокля, а костюмче от две части, екрю, но пък донесено от Румъния (чужбина!), обувките ми, също екрю, бяха абитуриентските и това беше второто им носене, което ще рече – чистак нови. На главата ми се мъдреше малко бяло венче. Никакво було, моля ви се, аз съм модерно момиче! Букетът се състоеше от една единствена бяла кала, до която се бяхме добрали с връзки – познати на познати на познатите, които в крайна сметка работеха в Евксиноград, партийната и държавна резиденция, където имаше всичко. Дори и цветя през зимата. Възможността да остана без цвете не ме беше натъжила кой знае колко много, защото то си беше така: зиме рядко имаше живи цветя. При заявка за сватбата някъде през лятото това се беше оказала единствената свободна неделя до края на годината. Тържественият обяд, естествено, беше в "Морско казино", където се провеждаха повечето сватби на града. Менюто: шопска салата и скара с дежурната топка ориз с грах вътре. Предястието обаче беше мозък пане (деликатес). За събитието едната ми баба се беше оборудвала с ново чене, което в седмицата преди това упорито беше пробвала с крехки и по-жилави пържоли. То, зер, баба ми цял живот беше яла моцарела с босилеково песто или филе върху канапе от броколи. Ми не беше! Баба остана доволна от сватбата! Празникът приключи с боулинг в Шведския хотел.
Бях мъничка частица от едно голямо цяло, което се веселеше, женеше, раждаше деца и продължаваше живота при наличните условия. Че някъде по света имаше други условия, не подозирах, задоволявах се с даденостите.
Същия този ден вратите на Варненския затвор се затворили зад едно момче, български турчин, като мен само на 22 години: Халил И. Пуснали момчето на свобода. В ръцете си държало международен паспорт, давали му 48 часа да се махне България.
С Халил И. се запознах през 2009 г. в Бурса, където днес живее със семейството си. Отначало отказваше да сподели историята си. Минало време, не искал да се връща назад, да рови отново в раната. И все пак ми я разказа: Халил И. бил от селата край Момчилград, където първо почнала насилствената смяна на имената, известна като "възродителен процес". Халил И., луда глава, млад и буен, пък бил от първите, които се възпротивили. Арестували го. Следващите седмици минали като "на кино", Халил И. не можеше с точност да ги възстанови, защото още тогава не разбрал къде го влачат, какво го питат и защо го бият. Предполага, че е минал през милициите в Момчилград, Кърджали, София, за да стигне до Варненския затвор. Не, съд и присъда е нямало, всичко е станало съвсем бързо. В крайна сметка, предполагаше 25 години по-късно Халил И., вероятно са решили, че не е толкова опасен, че не е участвал в организация, но евентуално, за да не се стигне до такава, било е по-добре да го отстранят. И така, в деня, в който за мен звучеше Менделсон, Халил И. е чувал само свиренето на ледения вятър, който свирепо го е щипел под тънкото яке. Момчето стояло на улицата пред затвора и не знаело накъде да тръгне. За първи път във Варна, за първи път изобщо в по-голям град, до този момент бил ходил само до Момчилград. Халил И. треперел не само от студа, но и от страх. Синините по тялото го наболявали.
Зад него голямата сива сграда, където бият, пред него – привидната свобода,
пълна с чудовищата на неизвестното. Случаен добър човек му помогнал да се оправи из Варна, да стигне до гарата, да хване влака за Пловдив Днес Халил И. би искал да го намери и да му благодари, но знае, че е невъзможно.
При Халил И. ме заведе негов съименник, Халил Караман, който е един от организаторите на митинг срещу смяната на имената, проведен на следващата, 85-а година, в Момчилград. Халил К. е осъден на 11 години затвор, от които излежава 6. Съпругата му Хафизе дълго време няма никакво сведение къде е, издирва го, чак през май 1986 г. разбира, че е в Старозагорския затвор. Разрешават й едно свиждане на 6 месеца.
И докато аз разхождах първородния си син из Морската градина, докато му показвах чайките, морето, докато на себе си взимах тулумби и сок мента и шоколад (защото на кърмачките всичко е позволено), Хафизе, която в това време е била уволнена от работа, защото мъжът й е в затвора, се е питала откъде да намери пари, за да приготви колети за Халил К. Докато аз, всеки път, пътувайки Варна – София, се отбивах до Правец за луканка, Хафизе, тъй като в Момчилград нямало месо в магазините, е трябвало да си извади открит лист до Кърджали, за да пазарува там. Веднъж и тя се добрала до една луканка, скрила я от дъщерите си, за да я занесе при свиждането на Халил. Но я забравила в скривалището под леглото, където луканката гранясала. И нито за мъжа й, нито за децата.
Разбира се, че през 1989 г. разбрах за т.нар. голяма екскурзия, даваха я директно по телевизията. Напускащите български турци бяха представени като предатели. По-късно репортерите се извиниха. Но за случилото се през 1984-86 г. в кърджалийския край, всичките тези подробности разбрах много по-късно.
Официалните медии, когато не мълчаха, дезинформираха.
Дори и някои от пряко засегнатите български турци от Северна България разбират за събитията в Южна с известно закъснение.
Халил К. излиза от затвора в началото на 1990 г. Жена му и дъщерите му вече са в Измир, понесени от потока на "емигрантите". Много мъчители е имал Халил К. до този момент, но споменът за първия е най-парещ – служителят на милицията в Момчилград, помак, който го влачил за косата по стълбите четири етажа надолу. Седмица след това Халил К. не можел да се мръдне от болки. Вече на свобода, Халил К. решава, че не бива да се поддава на порива за мъст и че е по-добре да остави всичко на забравата. 20 години по-късно бившият милиционер сам дошъл при него, казал му, че не може да спи, съвестта му го мъчела, поискал прошка. Единственото, което поискал Халил К. от него, било палачът му да постави цветя на Паметника на жертвите от тоталитаризма, издигнат в центъра на града.
Всичките тези паралелни събития са от късния соц на 80-те години в България. За кое от тях да разказваме днес? Кой факт трябва да остане в историята, която ще учат учениците? Кой е характерният белег за системата: моят сватбарски "мозък пане", парчето Have you ever seen the rain на Creedence Clearwater Revival, на което свободно танцувахме и не дойде милиционер да ни арестува,луканката от Правец или онази държавна машина, която е смляла от бой двамата Халиловци,"съдебната система", която е тикнала в затвора единия и е прокудила другия, само защото са искали да запазят имената си?
Знаем, животът е за едни сватба, за други брадва, следователно трябва да ги има и двете, нали. Тогава моят разказ към децата ми е следният: докато аз съм имала сравнително спокойно детство и младост, в същото това време на определени места в България мои сънародници са били подложени на физически и психически терор. Ние, добре живеещите, не сме подозирали, а дори и да сме дочували нещо, не сме вярвали напълно, защото пропагандните медии не са ни давали необходимата информация. А тези, които са знаели, или са следвали линията на партията за терор към българските турци, или, ако вътрешно са били против, от страх не са смеели да се обадят. Че аз всеки ден съм си купувала паста "Бузлуджа" и съм пиела сок мента-шоколад, не може да бъде оправдание за това, че друга жена се е чудела как да раздели един шоколад "Крава" между децата и мъжа си в затвора. Хората не живеят в математическо уравнение, в което минусът и плюсът да се уравновесяват. В едновремешното ни съществуване моето "добре" не премахва ничие чуждо "зле".
Макар и късно, аз научих истината за 80-те години. Тук оставям настрана, че в моя затворен свят като достъп до културни и материални блага съм била на доста по-ниско ниво от връстниците си на Запад, но това е друга тема. Проблемът е, че когато истината за репресиите в България вече е всеизвестна, доказана, проучена, има съпротива да бъде разказана по-нататък. Това е нашата обща история – и на сватбарите, и на понеслите ударите на брадвата. Дори и да се опитаме сега да я прескочим или неглижираме, тя няма да стане друга. В нея има мъчителни страници, които се четат със сълзи в очи, но те трябва да бъдат прочетени. За да не плачат още по-горчиво децата на децата ни. Такъв е образът на късния соц: грозен. И няма никаква "грижа за благосъстоянието на народа", колкото грим и пудра да трупаме върху му.
Другият вариант е да продължим да живеем като в решена кръстословица, в която всички знаем думите и водоравно, и отвесно, но не смеем да ги напишем, за да не дразним нечия съвест, за да не се дразним взаимно, изобщо в името на някакво измамно разбирателство. Повярвайте, това е по-болезнено, така се влачи вече 30 години.
www.dnevnik.bg
