Социолозите от „Тренд“ „преслушали“ музикалните влечения на българите. Изненадващо или не, най-много хора – 26% - слушат народна музика. Честно казано, не е много ясно по кои радиа и телевизии успяват да се доберат до нея, но е приятен факт, съгласяваме се.
21 на сто от анкетираните са фенове на попфолка или турбочалга – все едно. За страничния наблюдател изглеждат повече, но и този процент е плашещ. Това прави около милион и половина души, мамка му!
По поп музиката си падат 19 на сто. Това са още милион и отгоре.
Осем на сто от българите слушат естрада. Такъв термин в световното музикознание няма, но в СССР е създаден такъв жанр и е пренесен у нас. Във Франция, например Емил Димиров е приет като поп изпълнител и това не му е попречило да пожъне успехи...
И тук проблясва надеждата на хората с бунтарски дух, нестандартно мислене и поглед в бъдещето – 14% от българите слушат рок. Това прави над 800 хиляди рокаджии.
Това са фактите от анкетата. Да поразсъждаваме как изглеждат тези проценти от политическа гледна точка. Народната музика се слуша най-вече в малките гладове и селата. Там са и твърдите избиратели на левицата – от разните БКП-та, БСП и подобни. Тази музика ехти и на Бузлуджа, по време на „червените“ сбирки. Разбира се миксирана с поп изпълнения и щипка чалга. Плюс съветските незабравими песни от войната и соца.
Чалга халтурата отдавна и най-често се свързва властта. В момента управляват ГЕРБ и техните коалиционни партньори, така нареклите се патриоти, затова чалгата гледа към тях. „Батальонът се строява“ на Орхан Мурад е считана за една от любимите песни на премиера Борисов. Красимир Каракачанов често е засичан в заведения, където извисява глас с чалга певците.
Много от чалга изпълнителите имат таланта да прилепват лесно и бързо към управляващите и въобще към силните на деня. Пеят на мутри и политици, на олигарси, магистрати и ченгета… Приличат си, защото изповядват едни ценности: пари, влияние, пари, известност, пари, звездомания, Дубай, пари… Делян Пеевски дори се събра с фолк певицата Цветелина – доказателство за кръвната връзка между политиката, милионите и чалгата.
Цветан Цветанов има сериозна заслуга за елементаризирането на политиката, като вкара в употреба Веселин Маринов, разчитайки да привлече поп-фолк аудиторията. Успя, трябва да признаем.
Изпълнителите не бива да бъдат упреквани прекалено. Повечето от тях са хора на момента - търсят изява и изгода. Занаятът им е комерсиален, пазарът е малък и беден, затова всяка политическа или мутренска пачка са добре дошли. Идеалът е простичък – ранътъ прай борбътъ…, както е казал борецът класик.
Да се върнем към харесващите народна музика. Не всички са „червени бабички“ тъгуващи за ТКЗС, петилетни планове и бригарските колички. Млади хора превключват на народни песни и танци, защото са уморени и отвратени от заобикалящата ги среда. А тази среда е корупция, лъжи, простотия, чалга, престъпност, неработещи институции, пак чалга и така - всеки ден. Обръщането към корените е реакция, рефлекс за оцеляване. Протягаш ръка и взор към едни времена, в които е имало силни примери за достойнство, чест, справедливост и най-важното – за общност. Затова младите бързат „да се хванат на хорото“, да запеят стари, неувяхващи песни. Там блещука надежда някаква...
От тях преходът към рокаджиите е почти плавен. Харесващите Борис Машалов, Костадин Гугов, Валя Балканска, Надежда Хвойнева и същевременно Гошо Минчев, „Щурците“, ФСБ, „БТР“, никак не са малко. И Борис Христов харесват, или ще харесат, ако има къде да го чуят.
Но да отидем при онези 14 на сто, които обичат рока. Нека сме наясно: рокаджийството е цял живот. Това наистина е любов: бурна сладка, понякога горчива, понякога нежна или болезнена, но винаги честна. Чуйте Beatles и Rolling Stones, после Deep Purple, Led Zeppelin, Black Sabbath и стигнете до пънк поколението - Sex Pistols, - о, Боже. Няма как да се изброят всичките - цяла армия рицари с китари и микрофони. Буря, обич, гняв, съпротива, несъгласие, промяна – във всяка изтръгната нота от металните жици. И милиони от цял свят до тях. Точно тези хора, с тази музика в главите и сърцата, са най-често на барикадите и по площадите. Те са биткаджии и обичат победата. Понякога се затварят в своя си кръг, не вярват на чуждите, съмняват се в себе си. Но всички и винаги боготворят свободата.
У нас рокаджиите се свързват със „синята идея“, каквато беше някога. Днес повече ги етикират към бирата, което не е съвсем справедливо. Бунтът обаче е в тях. 14%, които не се предават и имат девет живота, както пее Гошо Минчев. С тях винаги ще е духът на рокендрола.
Джими Пейдж, един от великите китаристи, е казал: „Направо полудявам! Не просто се интересувам, а съм луд по народната музика. И по тази, която чувам на улицата. По музиката в селата и така наречената класическа и интелектуална музика. Проникването на тези музики една в друга ме покорява. А слушали ли сте някога музиката на транса? Да, има и такава! Това е велико!“
Рокът е постижение на човешката цивилизация. Той стои до Моцарт, Бах, Шостакович и няма как да бъде победен. Зад нашите 14% стоят поне два милиарда рокаджии от цялата планета. А силата на всички тях е в стремежа към свобода. Това, което политиците така и не проумяха.
Радо Михайлов
П.П. И докато си говорим за музика и политика, сайтът e-svilengrad.com съобщи, че ДПС издига фолк ветерана Милко Калайджиев за кмет на Свиленград. Вече е ясно: "Елате пиленца при батко" ще е новият химн на града... Е, вие решавате.
