Тоскана отдавна е синоним на вино и наслада от живота, но в един град-музей на виното са издигнали нещата на съвсем друго ниво, а за разкош, мястото има и вековна българска следа, пише БГНЕС.
В Града на виното – Болгери, малко населено място в Кастането Кардучи, Тоскана, което дължи името си на военен лагер, който разположили тук група прабългари, съюзили се с ломбардите, времето сякаш е спряло.
Градчето се намира на 120 км от Флоренция, и е дом на Сасикая, Орнелая, Гратамако и други изкискани вина, които са придобили легендарен статут.
Предизвикателство е в страна като Италия да намериш не само познато българско име, град дори с родни корени, но и да крачиш по стъпките на древните български предци на полуострова. А те никак не са малко – десетки градчета, местности, реки и дори планина, носят в имената си следите от тези, които са им ги дали преди векове.
Булгарогроссо (провинция Комо), Болгери (Ливорно), Болгаре (Бергамо), Боргаро Торинезе (Торино), Болгарелло (Павия), Булгериа (Чезена), река Булгано, планина Монти Булгерия и община Челле ди Булгерия (южна Италия).
Пътят до Болгери в Тоскана задължително минава през Пиза (а кулата й е една от задължителните туристически дестинации). А самото малко градче Болгари е на 60 км от Пиза, на брега на Тиренско море. Сред типичния пейзаж с полетя с лозя на Тоскана, на хълм, потънал в зеленина, в Болгери сякаш времето е спряло.
Старият средновековен град е запазил оригиналната си структура, а тишината, спокойствието и бавните обороти, с които тече животът на обитателите му, е като в нашите балкански градчета. И заниманията на жителите му не са по-различни – основният поминък са лозарството и винопроизводството, а от местните изби излизат познати в цяла Италия вина.
Оказва се, че повечето жители на градчето не знаят откъде идва името му. Единствено в магазинчетата с туристически сувенири с готовност разказват каква е етимологията на Болгери.
Хипотезите върху произхода на Болгери и върху неговото население са много – някои го свързват с един хипотетичен “граф Болгарио”, а други с известен българин, съдебен заседател и защитник на човешките права от средновековието.
Много българи навлизат в Италия като съюзници и помощници на Лангобардите още през 568 г. с Албоино, крал на хората с “дълги бради”, търсейки хубавата страна за заселване, и осъществяват това с Гримоалдо и други крале и дукове на лангобардите.
Факт е, че съществуват и други населени места със същия произход и всички те са в районите на разселване на лангобардите: Булгарогроссо (провинция Комо), Болгаре (Бергамо), Боргаро Торинезе (Торино), Болгарелло (Павия, столицата на Лангобардското кралство).
Според историческите данни, през VI в. българи се появяват в Италия, когато те нахлуват на полуострова с лангобардите. За това пише в историята на Лангобардия Паоло Варнефридо, които посочва, че са дошли в 568 г. в съюз и под началството на лангобардския крал Албоин. Специалистите цитират и бележка на папа Григорий Велики, в която е записано, че “блаженният Пиетро Булгаро, свещенник българин от латински ритуал, умрял в 605 г. като кардинал в Рим, е бил роден в 560 г.”
Освен заселилите се с лангобардите българи, по-късно в Италия идва нова вълна с най-малкия кубратов син Алцек, който се установява в Беневентското херцогство, основно в областта Молизе, североизточно от Неапол.
Изследователите признават, че трудно може да се определи кои селища са свързани с българите, пристигнали с Албоин и с дошлите по-късно с Алцек. Те, обаче, оставят името си в десетките географски наименования, но и в италиански фамилии.
Италианецът д-р Винченце Д’Амико, който през 1942 г. публикува труда си “Българите, живеещи в Италия през късното средновековие” пише в заключението си: “От една обща сметка можем да преброим над 700 населени места в Италия, малки и големи, с български произход, при среден брой на жителите с около 2000 души за всяко селище. Така получаваме всичко 1 400 000. Но като вземем в предвид разпръснатите по други селища, се приближаваме до числото 3 000 000”.
