Понеже темата с окупацията на Орлов мост днес е повече от актуална, вдъхновен от един пост на Степан Поляков, сега ще ви разкажа за същото събитие, разиграло се сутринта на 27 ноември 1990 г., в което бях пряк участник. Бил съм заек в първи курс.

Всичко започна на 5 ноември 1990 г., когато бе обявена окупационната стачка в СУ. Решението за окупация беше взето от студентското събрание, мисля в 271-ва аудитория, с около 170 гласа "за" и към 60 "против".

Същата вечер завардихме университета, а в следващите дни бяха окупирани и останалите вузове в София. Настояваше се за оставка на правителството на Андрей Луканов, конфискуване имотите на БКП, както и да има какво да се яде (щото нямаше в буквалния смисъл).

"Луканката" и останалите болшевики обаче се опъваха три седмици. Накрая избухна и национална стачка, обявена от КТ "Подкрепа". По телевизията и радиото често-често вървеше Let it be на "Бийтълс".

Вечерта на 26 ноември се взе решение, че студентите пристъпваме към окупация на София. Никой обаче не знаеше къде ще бъде точно, щяха да ни кажат сутринта. Спахме, както и предните вечери, по аудиториите.

Сутринта на 27 ноември (ще ме извинявате, ако бъркам датата, ама мисля че съм точен) в 5:30 часа се събрахме в двора на университета. Бяха дошли и колеги от другите вузове. Цифром и словом бяхме около 250 студенти плюс чичо Пламен от Инициатива "Гражданско неподчинение" - спиртосан бунтовник, който работеше като продавач на вестници, ама иначе не пропускаше уличен екшън. Секви ги има...

Десетина минути по-късно се изсипахме на моста и блокирахме движението. Аз бях с моя приятел от Стара Загора Чавдар Златев, тогава пети курс в ГГФ (Геолого-географския факултет). Заедно с още неколцина препречихме лентата пред кооперация "Царевец" на "Орлов мост".

Изтърсихме се точно пред един автобус с военни. Рейсът отвори врати, и отвътре наскачаха някакви лейтенанти и старшини да ни бият. В този момент обаче чичо Пламен от ИГН дофуча, като влачеше някаква сергия за вестници на колелета, и я метна точно пред автобуса. Сбиването висеше на косъм, но един майор (началник ще да им е бил) ги прибра обратно в рейса, обърнаха и заминаха накякъде. Ние останахме.

След около 15 минути пристигна полицейският ескадрон. Бяха около стотина, с шлемове, щитове и палки.

Застанаха откъм сегашния вход на метрото. Дойде една патрулка, паркира на тротоара. От нея извадиха някакъв мегафон или подобна техника. Един полицай започна да вика, че имаме 5 минути да освободим моста.

Студенцията и чичо Пламен обаче хич и нямахме намерение да се предаваме. Напротив - застанахме пред полицаите и налягахме на асфалта. Ако може да си го представите, това е участъкът на шосето между спирката на автобусите в посока НДК и светофара. Както Степан Поляков съвсем правилно е отбелязал, най-отпред налягаха момичетата. Какви корави мадами бяха! Помня много добре Мария Калоянова, близначките, там беше и Светла от английската филология, днес вероятно най-добрата преводачка у нас. Мими и Сребрина от философията... Уф, спомените ми са размити вече, то минаха 30 години! Приятели, ако съм пропуснал някого, ще прощавате.

От нашата стачна компания бяха Тони Бундеса, Цецо от Ябланица, Стефан Слейъра... Цонко от Каварна също беше! Интересно, че не видях лидерите на стачката. Може и да са били. Помня, че с мегафона беше Асен Асенов, гологлав студент от ФНСД, която иначе беше против стачката. Но Асен го броя за лидер на акцията на място. (бел. ред. - Федерацията на независимите студентски дружества успява да обхване практически всички водещи университети в България тогава, в началото председател е Емил Кушлуков, а по време на събитията от ноември 1990 г. вече има двама съпредседатели - Гроздан Караджов и Атанас Кирчев).

Налягахме на асфалта, хванахме се здраво един за друг. Защо сме оставили момичетата най-отпред, днес не мога да си обясня. Всъщност те се наместиха там, с идеята, че тях поне може да не ги бият. Изведнъж някоя от тях запя песента от "Коса" Let the sunshine in. Всички я подеха, беше много известно парче навремето, символизиращо свободния дух.
 

В този момент полицаите получиха някаква команда. Свалиха си плексигласовите предници на шлемовете и почнаха да ги затягат с винтовете. На всички стана ясно, че са получили команда да бият. Никой не мръдна!

В следващата секунда върху нас се посипаха ударите от палки, силни и безмилостни. Пред мен имаше едно момиче, като врабченце. Държах я през ръцете да не я изтръгнат, и няколко пъти изритах в ръката полицая. Той замахна да ме халоса с палката, ама нещо не успя. Вдясно от мен видях Цецо от Ябланица, някакво ченге го изтряска с все сила в рамото. Цецича обаче стиска зъби и не се пуска от останалите! Това бъхтене продължи поне 2 минути.

Само че студенцията стои вкопчена една в друга и не мърда. Успяха само да откъснат две момчета - единият се казваше Чико, беше от Тетевен и учеше математика, а другият от Стара Загора, забравил съм му името, живееше някъде около седмо основно при ресторант "Лебед". Тях двамата ги натовариха на камионетката, за да ги върнат няколко часа по-късно смлени от бой.

Забележете - нямаше нито медии, нито фотографи, нищо! И граждани нямаше. След като спря боят, просто се изправихме. Един се държи за главата, друг за ръката. Помня насинените лица на колежките от първата линия. На едно момиче му течеше кръв от носа, абе изродщина, нямам думи.

Някой донесе едно дълго българско знаме, и го изправихме най-отпред слещу полицаите. В това време започнаха да прииждат граждани, изглежда са чули по радиото, не знам и аз. В крайна сметка един тролейбус, управляван от шофьор, член на "Подкрепа", паркира през средата на моста. Свалиха му тирантите и толкова.

Изкарахме там около 5 часа. Казахме, че няма да мръднем, докато не върнат двамата арестувани колеги. Мисля, че заплашвахме и някакви по-сериозни неща, не помня вече. В крайна сметка около 11 часа докараха двамата пребити от бой. Едва ходеха, имаха белези по лицата.

Събрахме байраците и казахме на полицията, че това е само началото и, ако обичат, да си опичат акъла. Предупредихме ги още, че тролеят остава на моста и ако обичат, да не го местят и да отварят движението, щото сме в университета и пак ще дойдем. Те май и не горяха от мерак...

В университета вече бяха пристигнали няколко лекари от техния синдикат към "Подкрепа" и даваха първа помощ на който има оплаквания. Най-зле беше положението с битите две момчета, а едно момиче май беше получило мозъчно сътресение или нещо такова, щото залиташе. Други вероятно също е имало пострадали.

На другия ден блокирахме кръстовището пред Халите. Този път не докараха ескадрона да ни бие, а след това Луканов подаде оставка. След тези събития се отвори пътят в политиката на ред боклуци и ганьовци, за голямо съжаление. Но съм убеден, че никой от онези 250 студенти на Орлов мост не съжалява за нито една секунда, прекарана там в онази студена утрин на 27 ноември 1990 г.

Поздравявам всички приятели, с които бяхме на Орлов мост преди 30 години. Впрочем, който е бил там, нека се обади, предстои юбилей, може да се съберем на моста в края на ноември.

Станил Йотов е известен спортен журналист, бил е част от екипа на "Дневник". Текстът е препубликуван от профила му във "Фейсбук".