Искам да правя литература, а не четиво. Литературата е царица не само на всички други изкуства, но тя застъпва и между науките, като задава вечните екзистенциални въпроси. Това заяви в интервю за БТА писателят Николай Табаков, след като му беше връчена в Ловеч Националната литературна награда за цялостно творчество "Проф. Димитър Димов". Отличието е учредено от Община Ловеч, със съдействието на Съюза на българските писатели, в чест на 105-ата годишнина от рождението на големия писател и драматург.

Николай Табаков е роден на 13.11.1956 г. в село Мандрица, Ивайловградско. Завършил е българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Автор на романи, сборници с разкази и детска книга. Романът му "Няма да е все така" е отличен с престижната награда на Съюза на писателите за роман на 2009 г., а "Нула време" получава същата награда за 2019 г. Основател и управител на Издателска къща "Анубис", която работи в областта на българското образование и култура. Издателската къща е удостоена през 2010 г. със сертификат "Златна книга за принос към развитието на българската култура" от Съвета на европейската научна и културна общност. Член е на Съюза на българските писатели и е носител на престижни награди, последната е на името на "Проф. Димитър Димов". Сега прекарва времето си между столицата и китното родопско селце Яворово.

Димитър Димов е тежката артилерия в българската литература, наричан бялата лястовица, чужденеца, казва Табаков. "Той идва с гръм и трясък, не стъпва върху традициите, върху патриархалното писане за селото. Той прави урбанистични сюжети, тогава когато не са съществували. Димитър Димов е епичен творец, след него започваме да се учим".

Ако човек не стъпи върху традицията, ако няма учители, ако не се учи, е изключително трудно, казва Табаков. "Не може без културата до ден днешен да се мине и да се върви напред. Научих се на труд, научих се, че човек може да пробие и да направи нещо ново и различно, ако работи", сподели авторът. "Как си представяте, че може да изгради Димитър Димов тези образи на крайното, на невероятните страсти и те да звучат истински - с много труд, мислене. Този човек е не само много добър интелектуалец, той е много силен характер, той е човек, който стои зад откритията си и работи в тях", коментира писателят.

По думите му, литературата може да ни върне напред или назад във времето, но освен всичко, тя работи с въображението на читателя. Когато чете една хубава книга, той участва в нея с цялата си душа и сърце, доизгражда героя в собственото си съзнание. Това е, според Табаков, магията. "Ако искаш да не е четиво, а литература, ако искаш да събудиш човека и да го накараш да се запита: Кой съм аз?, това става по-трудно - с много работа, с език. Това е професионализъм, много работа, а тя е неблагодарна. Литературата е зла мащеха. Трябва й време и доброто ще го остави, другото ще го отхвърли", посочи писателят.

Г-н Табаков, как приемате награда на името на проф. Димитър Димов?
Самото учредяване на наградата от Община Ловеч е героическо събитие. Това е нещо, което ни връща към почитта, истинското оценяване на ценностите, към възраждането на българската култура. Аз се гордея от сърце, че получавам такава награда.

Кой е за Вас Димитър Димов?
Не само за мен, в България няма човек, който да се занимава с литература - няма значение дали е учител, писател, критик, преподавател в университет, който да не знае какво е Димитър Димов за българската литература. Аз се отнасям малко подозрително към наградите - отива текстът в някакво жури, съставено от писатели, и то гласува за него. Добре, ама човек е устроен така, че да харесва себе си. Тези хора в журито харесват себе си и този човек, но къде е автентичността, оригиналността, лудостта. Така е с наградите. Но в случая става въпрос за Димитър Димов - тежката артилерия в българската литература, наричан бялата лястовица, чужденеца. Той идва с гръм и трясък, не стъпва върху традициите, върху патриархалното писане за селото. Той прави урбанистични сюжети, тогава когато не са съществували. Димитър Димов е епичен творец, след него започваме да се учим. Димов е много труден за филмиране. Ако той има 200 хиляди читатели, това означава, че 200 хиляди души са участвали в доизграждането на даден образ. Как един режисьор, колкото и да е гениален, луд, талантлив, може да отговори на тези 200 хиляди хора, като има един единствен ракурс. Той не им дава възможностите на литературата да дообразуват образа. Димитър Димов обаче знае тайната.

Какво научихте от Димитър Димов?
Много се говори в последно време, че всичко идва от този час и ден, ние сме иноваторите. Ако човек обаче не стъпи върху традицията, ако няма учители, ако не се учи, това е изключително трудно нещо. Не може без културата до ден днешен да се мине и да се върви напред. Научих се на труд, научих се, че човек може да пробие и да направи нещо ново и различно, ако работи. Нашата писателска работа е и занаят. Когато ти дойде музата, пишеш 10 страници и никой не може да ги пипне - редактор, коректор, нито самият аз. Но да се случи това нещо, ти трябва да си готов с инструментите на този занаят, те трябва да са заточени. Как си представяте, че може да изгради Димитър Димов тези образи на крайното, на невероятните страсти и те да звучат истински - с много труд, мислене. Този човек е не само много добър интелектуалец, той е много силен характер, той е човек, който стои зад откритията си и работи в тях.

Кога дойде Вашата муза?
Учих "Геодезия" в строителен техникум, но непрестанно четях под чина книги. Попаднах на фантастичен учител по литература. Именно учителят може да те накара да заобичаш нещо. Аз заобичах литературата и се изхранвам с нея.

Какви въпроси задавате с Вашите книги?
Когато има литература се задават вечните екзистенциални въпроси - Кой съм аз? Има ли Господ? Защо отглеждам децата си? Защо съм жив? Тези въпроси стоят във всеки един от нас. Обикновено литературата не дава готови отговори, и философията не ги дава. Литературата задава въпросите и идва тази симбиоза, въображение, търсенето между автор и читател. Тогава читателят започва да отговаря на въпроса: "Кой съм аз?". Мислещите хора знаят кои са, знаят какво им е дадено от Господ, защото той е дарил всички ни с талант. Ако не открие таланта си, човек няма да е щастлив от своята работа. Философията задава големите въпроси, движи се на границата с човешкия опит, понякога преминава. Философията говори на специализиран език, а литературата е тази, която чрез езика може да разкаже всичко на много повече хора. Затова казвам, че литературата е царицата не само на всички други изкуства, но тя застъпва и между науките. Важно е наблюдаването, изучаването на хората. Познаваш различни характери, но когато седнеш над белия лист, тогава тези образи се променят, отваря се третото око. Тогава тези герои може да тръгнат към мечтите на автора или неговите разочарования. Всичко се случва, това е магията, наречена литература. Литературата може да ни върне напред или назад във времето, но освен всичко тя работи с въображението на читателя. Когато четеш една хубава книга, ти участваш в нея с цялата си душа и сърце, ти доизграждаш героя в собственото си съзнание. Това е магията.

Кои са темите, които Ви вълнуват? Сега сме в година на избори, бихте ли засегнали тази тематика в следваща Ваша книга?
Не, не ми се пише за политика в година на избори. Пиша за политика, но обикновено срещу властимащите. Защото това, което сме си измислили ние като политика в целия свят - някой управлява, някой прави нещо. Навремето Ахил е бил обичан от народа си, защото го е защитавал, бил е много силен. Сега на какво разчитаме? Не може вече така. В България не ни защитава никой - нямаме полиция, нямаме здравеопазване, образование. На какво да се опрем? Какво да им пишеш на тия, не си заслужава да се занимаваш с тях. По-скоро ме занимава друго. Човекът е практически убеден, че телефонът, компютърът и другите такива умни работи ръководят живота му. Да, но човекът не се е променил, той обича точно толкова, колкото е обичал човекът в IV век във Византия, той мрази толкова, завижда. Тези човешки качества ги знае религията, тя затова стои толкова дълго време. За модерните неща, няма нищо лошо в тях, но те са просто оръдия на труда, не можем да им се подчиняваме. Човекът е центърът, той е интересен и трябва да търси себе си. Това ме занимава, но в книгите нещата трябва да се опишат, да са ясни и човек да си извади някакъв извод.

Но може би тези модерни технологии отдалечават днешния човек от книгата?
Няма такова нещо. Или има литература, или няма. Няма значение на какъв носител ще е. Децата могат да четат добра детска литература на всякакъв носител. Не е работата в носителя, а дали има литература. Проблем е по-скоро в електронните учебници, в които основният дял е филм за нещо. Например, филм за Одисей. Децата получават един единствен ракурс - русокос, мускулест Одисей стъпва на острова. Ако това е показано като текст, всяко дете само ще си изгради образа на Одисей, въображението им ще работи.

Какъв трябва да е съвременният писател? Сега децата все по-малко четат...
Има начини да се привлича вниманието. Ако детето бъде приучвано да взема по малко, да му се обясни, че тази литература е красота, а не учебен час, няма нищо задължително, това е занимание, че едва ли конкретният образ на филма ще му даде това, което ще получи от детската книжка. Аз ходя в страната и се срещам с млади и възрастни на премиери. При младите хора се случва нещо странно. Обикновено някой ги довежда на срещите, например учител. Децата се въртят 10 минути и след това остават 10 процента от тях - светят им очите, искат да си говорят. Това е навсякъде в света - 10 процента се интересуват от себе си, 10 процента ще теглят напред, ще направят евристика, ще вървят нагоре. Не може всички, не сме еднакви. Аз мисля, че тези 10 процента са достатъчни.

Какво е нивото на съвременната литература?
Най-трудно се определя съвременността. Не смея да говоря за новата литература, първо, защото имам много приятели и може да обидя някого, второ, тя много се разшири, много стана обемът и е трудно да се отсее. Литературата е зла мащеха. Трябва й време и доброто ще го остави, другото ще го отхвърли. Аз харесвам страшно много двама лирици Ани Илков и Бойко Ламбовски. Това са големи поети.

Вие сте един от най-заеманите автори в ловешката библиотека.
Радвам се, дано да е така. Въпреки че моята нагласа не е за най-четен автор. Всеки избира каква публика иска. Ако искаш голям тираж, да си с голяма популярност, трябва да правиш фентъзи, криминалета, еротични романи, в последно време има интерес към тези неща. Но ако искаш да не е четиво, а литература, ако искаш да събудиш човека и да го накараш да се запита: Кой съм аз?, тогава това става по-трудно - с много работа, с език. Това е професионализъм, много работа, а тя е неблагодарна, трябва да се стремиш към 10-те процента.

Това ли Ви е целта - човек да продължи за мисли за образите Ви, дълго след като е прочел книгата?
Иска ми се младият човек да намери себе си, след като чете някое от моите неща, а възрастният да си каже: "Аз го направих и се чувствам добре, защото правя това, което трябва в този живот и съм доволен, намерил съм смисъла".

Достатъчно ли са оценени българските автори?
Радичков казваше едно време, че няма езикова бариера в света. Ако имаш добра идея, тя ще премине езиковите граници. Ние имаме езикова бариера. Ние сме малка страна. Трудно се отива в Англия, САЩ или където и да е другаде. За да се отиде напред, трябва човек да има много добра идея, но и голяма подкрепа от българите към него. Нямаме досега предложение за нобелист. А това много пречи. Ако имаме един българки нобелист - това е признание, дърпане напред, влачете след себе си на други преводи, тиражи, хора.

Каква е ролята на медиите при утвърждаване на българската литература?
Преди 1989 г. имаше културни отдели в съответните медии - радио, телевизия. В тях работеха хора с опит и можеха да пресеят. Сега в медиите работят хора, завършили главно българска филология. Университетите обаче дават слаба подготовка на филолозите. Изведнъж забелязваш човек, който е журналист от 12 години и пише с граматически грешки. Поне това да го няма. Как да очакваме от такъв човек, че ще има естетическите критерии за добро или лошо. Трябват ни умни, интелигентни журналисти.

Какво да очакват читателите от Вас?
Само изненади. Сега ми се пишат разкази.