„Родих се аз по Връбница, през Марта

/не помня в тъмна нощ или през деня/,                   

и близо четвърт век откакто живея

и се не знам защо съм аз роден.”

                              Д.Дебелянов                                      

Най-нежният български лирик се ражда в Копривщица на 28 март 1887 г. и е най-малкото от шестте деца в семейството на Вельо и Цана Дебелянови.Майката първа усеща, че детето и има Божа дарба.Още в Пловдив, където семейството се премества след смъртта на бащата през 1896г., както си играел, малкият седял и записвал нещо.После прочитал на близките си стихотворение.

През 1904г. семейството му се премества в София.Първият му цикъл стихове са публикувани в списание „Съвременност”.Още тогава Пейо Яворов възкликва: „Този младеж ще надмине всички ни!”

Димчо започва да учи право в университета, после се прехвърля в Историко-филологическия факултет като продължава да твори.Източник на вдъхновение са красавиците, които пленяват влюбчивата му натура.Подобно на Яворов, всичките му любови са трагични – любимите му момичета умират или не споделят неговите чувства.

Най-дългата връзка, която беля зва живота и творчеството му е с ихтиманската учителка Иванка Дерменджийска.Между тях тече дълга и съкровена кореспонденция.девойката и три години по-малка от Димчо и го очарова със стройната си фигура и със своя интерес към литературата.

Близките на любимата жена са тези, които искат да ги разделят.И успяват, като пращат Иванка да учи в Швейцария.Нея той кани:

Ти ела и болезнено нежно

Аромат над душата разлей

И за радост и щастие безбрежна

Чародейната песен запей.”

Трагична е любовта на Димчо към Елена Петрунова, наричана галено Пина.Тя била дъщеря на полковник – изключително привлекателна с къдравите си коси и тъмни очи.Дебелянов губи ума си по нея, но в една лятна вечер на 1911г. тя е простреляна от баща си.Цяла вечер Димчо пил, плакал и повтарял: „Умря една светица.”

Знаменателната за българската литература е срещата на младия поет през 1912г. с Мария Василева с прякор „Звънчето”.Връзката им продължава 3 години, а нейн плод е една от най-забележителните любовни елегии в родната ни поезия – „Аз искам да те помня все така”.Той много страда, когато тя се разболява от туберколоза.Опечален Димчо я моли да му донесе прощалния си взор когато смъртта ще я отнеме от него.

„В зори ще тръгна, ти в зори дойде

и донеси ми своя взор прощален –

да го припомня верен и печален

в часа, когато Тя ще победи…”

След раздялата със „Звънчето” Димчо подържа кратки връзки с актрисата Маня Цачева и с Мери Камарашена, но си остава ерген.Не случайно се е родил и стиха му:

„Опитах се да любя и не случих:

финалът беше: „Дървен философ”,

и от тогава, наплашен и напарен,

аз вече не играя на любов.”

В школата за запасни офицери в Княжево поетът преосмисля романдичните си увлечения – любови повече на духа, отколкото на плътта.Дава си сметка, че голямата любов в живота му е „момичето с гълъбовите очи и със светещата душа от Ихтиман” – Иванка Дерменджийска.

Голямата драма за Дебелянов е смъртта на майка му, която умира при неговата сестра във Враца на 8 октомври 1913г.Тогава се ражда шедьовърът „Да се завърнеш в бащината къща”.

„Да те посрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш:мамо, мамо…”

Когато избухва Първата световна война,поетът чувства вина, че не е на фронта, макар и да не подлежи на мобилизация.Затова той отива доброволец вместо свой колега от Сметната палата, женен с 5 деца.

„Не съм спокоен,когато мисля за бъдещия живот та гледам да забравя и да не мисля за това” – казва той на сестра си Найда.Още по-категоричен е пред приятеля си Димитър Подвързачов когато заминава за фронта- „Чувствам, че няма да се върна вече”.За съжаление предчувствието му се сбъдва.

„Ранното утро на 2 октомври 1916г. завари отстъпилите роти при Малчова бара, близо до Горно Караджово.Пета рота остава до разсъмване на мястото си в окопите, прикована от огъня на противника.Димчо преживява една кошмарна нощ.Никой не узна изцяло впечатленията му от поражението.

Положението изглежда безнадеждно.Противника усилено стреляше, предимно с фугасни гранати.Забелязах Димчо без шинел.Не беше съобразил, че белезникавата му куртка го отделяше от другите.Личеше, че е някакъв началник.Пета рота се връщаше на позицията.Противника я бе забелязал и я обстрелваше.Чу се вик: „Дайте път!”.Носеха трупа на убития поручик Българенски.Тая среща с мъртвия командир на Трета рота произвела на Димчо тежко впечатление.По-късно го чули да казва: „Лош сън сънувах.Непременно ще ме убият”.

Наближаваше 10 часа.Първите отделения на Пета рота бяха стигнали на двадесетина крачки от големия окоп при тополите.Дружинният командир капитан Вълчев в чието подчинение бе Димчо му заповяда: „Подпоручик, излезте напред с ротата си и заемете най-предния окоп”.Дебелянов поведе хората си напред.Изведнъж, както стърчеше прав, той вдигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и лопатката и се свлече на земята, като притискаше с ръка раната си.Опита се да разкопчае дрехата си, но не можа.Най-близко до Димчо беше отдельонният командир от трети взвод Христо Сиренячки.Той разкопча куртката и панталоните му и раната се показа.Куршума го беше ударил отляво в долната част на корема и бе направил широк разкъсан отвор.Поиска вода.Дадоха му.Едва можа да попита: „Нали няма да умра?” Някой за да го ободри, рече: „Не бой се, господин подпоручик , леко е”,”Ох, не е леко”, отвърна той, отпусна се на земята и след малко издъхна.

Тази изповед за последните мигове живот на подпоручик Дебелянов прочетох с насълзени очи в книгата на капитан о.з.Тихомир Геров „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов”.Той бил по това време там, в окопите, с него, любимия на всички войници, ненавършил и тридесет години, командир на Пета рота.

Погребан е на следващия ден в двора на българската черква в Демир Хисар /днес Сидирокастро в Гърция/. Петнадесет години по-късно костите му са пренесени в Копривщица.

Официално е прието, че подпоручик Дебелянов има 6 военни стихотворения.Аз мисля, че към тях може да се приеме още една военна творба – „Сънят на героя”.Дали съм прав ще кажат читателите като прочетат този куплет от нея:

„Ако загинеш – загини достоен,

ако се върнеш, знай, че цял народ

ще слави вечно своя верен воин,

за него сложил своя млад живот!”

За Димчо съжаляват дори и тези, които са го застреляли.Когато англичаните узнават кого са погубили в сражението изпращат тъжно, но и укорно писмо до нашето командване – как може да мобилизира и да хвърля на смърт такива таланти…

Няма съмнение, че не само ние, но и бъдещите поколения ще го помнят все така на 29 години, 6 месеца и 4 дни, когато премина в безсмъртието като най-нежен поет на българската литература.

                                                                  Майор ОЗ Златко Колачев

                                                                  Секретар на Обл. и Общ. Организация

                                                                   на СОСЗР - Кърджали