Някога вярвах наивно, че несподелената любов е най-болезнена. Нима съществува нещо по-съсипващо от това да дадеш на човека отсреща цялата любов, на която си способен, и да видиш как той отдава своята на някой друг? Нима има нещо по-съкрушаващо от това да пишеш любовни писма на друг и той да ги чете, мислейки си за своята любов?

Дълго време разсъждавах именно по този начин. И един ден срещнах сродната си душа. Още в първия миг се почувствахме като стари приятели, които не са се виждали от години и сега наваксват пропуснатото време. Сякаш душите ни са се познавали в различни животи и изведнъж се срещат отново.

Колко ли големи късметлии трябва да са двама души, за да се влюбят в правилния човек в правилния момент. Ние бяхме тези късметлии само за миг, който ми се иска да беше продължил вечно. Ние бяхме надхитрили системата, бяхме победили лошите прогнози.

Накрая си казахме "чао" и нашият първи разговор се превърна и в последен. Поне на живо. Пишехме си често, но живеехме далеч един от друг. Малко по малко започнахме да се отдалечаваме и в емоционално отношение. Ето защо накрая решихме просто да прекратим взаимоотношенията си и всеки да поеме по своя собствен път, преди да е станало твърде късно, преди да сме се наранили още повече.

Днес вече знам, че най-болезненият вид любов не е несподелената, а тази с правилния човек в неправилния момент. Онази, която си имал, но ти се е изплъзнала, която е взаимна, но мимолетна.

Докато сме млади си мислим, че през живота ни ще срещнем много хора и с много от тях ще можем да създадем връзка. Едва когато остареем, осъзнаваме колко рядко се случва да срещнеш човек, който да разбира и ума, и душата ти. Толкова сме привикнали да носим маски, че ни се струва дори странно да срещнем човек, пред когото можем да бъдем себе си.

Винаги съм си мислел, че не съществува „правилен момент“. Мислех си, че хората или са готови да те чакат насред моста, както става по филмите, или просто ще си намерят извинение да не дойдат.

Ами ако правилният човек е твърде уплашен да пристъпи към моста, защото вече веднъж са го предали и са го бутнали през ръба? Ами ако го е страх да се хвърли в ръцете ти, защото никога преди не са го хващали?

Не е твоя работа да го убеждаваш, че трябва да те срещне на моста, и не е твое задължение да го чакаш. Можеш да си тръгнеш във всеки един момент, когато усетиш, че чакането е станало непоносимо.

Но какво ще направиш, ако срещнеш правилния човек отново? Ако душите ви отново се разпознаят? Ами ако второто „сбогом“ е по-болезнено от първото?

Надяваш се, че този път звездите ще се подредят във ваша полза и че този път любовта ви ще издържи. Вероятно ще можете да седнете и да се посмеете на глупостите, които сте извършили, и над болката, която сте си причинили. Може би този път ще можеш за уловиш любовта, която ти се е изплъзнала.

Може би да, може би не. Никой не знае.

Невинаги ни провървява с правилния човек - това е жестоката истина. Можем единствено да намерим утеха във факта, че някога сме го срещали. Сега знаем, че той съществува.

Може би ако ви е писано, ще се срещнете отново. Или това е просто един урок, който ти подсказва, че правилните хора не са измислица. Те реално съществуват. Един ден, ако отново усетиш тази мигновена връзка още при първата ви среща, вече ще знаеш, че това е правилният човек. Че той е по-реално от всичко останало.

Автор: Ахмед Тарик