В синдикално-работодателския фолклор формулите напоследък мутираха от нещо бленувано като златна ябълка до плашило като Торбалан. След като години наред беше въпрос на управленска хрумка, минималната заплата за пръв път бе определена по (уж) обективен и предсказуем показател - като процент от средната заплата. Това обаче поднесе на бизнеса още по-неприятна изненада от управленските приумици. Затова когато финансовият министър Асен Василев напомни, че не се е отказал да въведе формула и за максималния осигурителен доход, компаниите от ИТ сектора превантивно задрънкаха оръжие. Проблемът е, че с тези формули трудно ще се решат сложните въпроси на доходите и тяхното изсветляване у нас. Даже е по-вероятно обратното - те да задълбочат съществуващите проблеми по същия начин, по който завинаги бе разрушена справедливостта в пенсионната система. И вместо до ръст на доходи, да доведат до застой точно за хората и секторите, които движат икономиката напред.

На пръв поглед задачата как да определяме обективно минималната заплата наистина изглежда проста - затова и сигурно отне няколко минути на Корнелия Нинова и компания да я реши. Именно Левицата предложи да обвържем най-ниското заплащане за средното, не че другите парламентарни сили имаха някакви по-различни идеи за това. Средната заплата обаче е изключително нестабилна основа за определяне на каквото и да било, защото се различава в пъти за всяка област и всеки сектор, а там, където е съсредоточена бедността, е функция на минималната заплата.

Малко статистика

Средната заплата за страната е 1957 лв. по последни данни, които са за второто тримесечие. Във Видин, Благоевград и Кюстендил обаче е под 1300 лв., като Видин е най-далеч от нея - 1288 лв. В София е 2697 лв. и въпреки че уж средната заплата е на косъм от 2000 лв., всъщност само в 13 области (без София) тя успява да надхвърли 1500 лв., а само в четири области е над 1700 лв. Ето как изглежда картината след столицата - във Враца е 1777 лв., във Варна - 1790 лв., в Стара Загора - 1780 лв. в Софийска област - 1815 лв. С други думи, средната заплата за страната не отразява даже ситуацията в областите с най-висок стандарт на живот. Откъде се взема тогава? От няколко отрасъла, които я дърпат нагоре и от огромния бюджетен сектор.

Най-високо в доходите, както всички знаят, стои ИТ бизнесът - там средната заплата е 4732 лв. В енергетиката е 3061 лв., в добивната промишленост 2794 лв., във финансите и застраховането - 2915 лв., в професионални дейности и научни изследвания - 2641 лв. В публичния сектор, където са държавната и местната администрация, учителите и лекарите, заплатите в най-голяма степен съвпадат със средната и са между 1939 и 2126 лв.

От тези ключови сектори само в добивната промишленост и публичния сектор минималната заплата евентуално има някакво значение - един прохождащ програмист не започва да работи срещу 780 лв. Депутатите обаче решиха, че тези сектори ще влияят на останалите, където минималната заплата има много голяма тежест, толкова голяма, че техните средни заплати приличат повече на минималната, отколкото на средната за страната. В хотелиерство и ресторантьорство например в момента средната заплата е 1189 лв., по-близо до 780 лв., отколкото до 1957 лв. В селското стопанство е 1406 лв. Във ВиК и управление на отпадъци е 1437 лв., и т.н.

Една заплата, сто проблема

Средната заплата не е представителна и по ред други причини. Тя е брутно възнаграждение, което се ползва за определяне на основно, а това са две много различни неща. В средната заплата влизат допълнителните възнаграждения, поради което тя е най-висока през декември, защото тогава масово се дават бонуси (най-ниска е през активните месеци на сезонната заетост, когато в статистиката се вливат строители и работещи в туризма). Сега всичко това, заедно с бонусите, ще определи основната заплата, под която никой на пълно работно време не може да пада. От това следва, че един охранител на банка в пенсионна възраст и дълъг стаж ще получава догодина 933 лв. плюс каквото му се полага като клас и така може да се окаже по-нагоре в доходната стълбица на банката от служителя на по-експертна длъжност. И на следващата година всичко това ще се използва още веднъж за изчисляване на новата минимална заплата.

Поради горните особености сегашният подход поражда любопитна главоблъсканица кое е първо - яйцето или кокошката, минималната или средната. В сектори като хотелиерство и селско стопанство например административното увеличение на минималната заплата е основният фактор за увеличение на средната заплата. Т.е. увеличението на минималната заплата дърпа нагоре средната, след което средната дърпа нагоре минималната и така до безкрай. Това сигурно изглежда добре при повърхностен поглед и може даже да поправи "оптиката" на бедността у нас за пред Брюксел, защото ще извади голяма част от работещите над линията на бедност.

В привидното увеличение обаче е скрит голям риск от замразяване на доходите на най-важните служители в една компания поради липса на ресурс и за тях. Вероятно всеки може сам да си отговори на въпроса има ли работодателят му възможност да увеличи с 20% всички заплати от 1 януари само защото държавата е решила, че с толкова трябва да се увеличи заплатата на чистачката.

Какво още ще се случи, освен че само чистачката ще получи увеличение, а всички други ще бъдат обидени и демотивирани? Въпреки че на национално ниво 933 лв. минимална заплата е 50% от средната заплата, то само в София тя ще е под 50% от средното ниво, а в цели 19 области ще надхвърли 60%, изчислиха наскоро от Института за пазарна икономика. В Смолян, Хасково, Силистра, Благоевград, Кюстендил и Видин пък ще надхвърли 70%. Същото ще стане и по сектори. За ИТ фирмите например 933 лв. минимална заплата ще е едва 20% от средната заплата за сектора, докато в шумни, но сиви сектори като хотелиерство, ресторантьорство и селско стопанство ще е 70%.

Тези изчисления са нереалистични - изхождат от хипотезата, че работодателят може (и иска) да задържи на всяка цена своите служители и да запази доходите им на светло. Бизнесът обаче винаги предупреждава, че ще компенсира повишените разходи със съкращения (според анализите на ЕК този негативен ефект се проявява в пренебрежимо малка степен). А сивите сектори отдавна не крият, че крият доходи - увеличението на минималната заплата веднага се компенсира с преминаване (формално) на четиричасов работен ден, което на нова сметка ощетява служителя. Що се отнася до заетостта, очакванията за следващата година и без това са песимистични.

Желязно алиби, ама друг път

Защо тогава избрахме средната заплата за мерило на минималната? Политиците смятат, че имат желязно алиби - новата европейска директива за адекватните минимални заплати в ЕС. Тя обаче у нас бе прочетена малко наопаки - от нея беше издърпано за ушите само едно число и зад него беше скрито нежеланието да се приложат истинските задължения за държавите членки.

В масовия случай у нас директивата се представя като задължение на страните-членки да достигнат ниво на минимална заплата, което е 50% от средната. Това съотношение обаче е само един от два примерни ориентира за преценка кое е адекватно ниво на минимално възнаграждение, а задълженията са съвсем други. Критериите за определяне на самата минимална заплата са ясно посочени в директивата и имат задължителен характер. Те трябва да включват най-малкото следните елементи:

- покупателната способност на законоустановените минимални работни заплати, като се взема предвид издръжката на

живота;

- общото равнище на работните заплати и тяхното разпределение;

- темпа на растеж на работните заплати;

- дългосрочните равнища и развитието на националната производителност.

В тези посоки предлагат корекция на формулата и от ИПИ - вместо със средната заплата, според тях минималната може да се обвърже с инфлацията, производителността и т.н. Но за тази цел има нужда от малко повече мислене и малко по-сложно уравнение - нещо, което в последните парламенти изглежда дефицитно.

Ай ти, ай ти, максимален осигурителен доход

Колко ниски са ниските ни доходи е любима тема на политиците, защото е с приятно силен популистки заряд. По-интересният въпрос обаче е в каква степен трябва да облагаме високите доходи и той по ред причини се смята за неприличен, въпреки че такъв дебат се води в цял свят. ИТ бизнесът превантивно се обяви против формула след проучвателен разговор във финансовото министерство. Тя ще лиши сектора от гъвкавост, ще го принуди да напусне страната, да ограничи разкриването на нови работни места и т.н., твърдят оттам. Ние, казват организациите от бранша, плащаме данъци и осигуровки два пъти повече от средното за страната.

Последното всъщност не е вярно. Точно благодарение на максималния осигурителен доход сектори като този на информационните технологии не внасят осигуровки върху целия си доход за разлика от останалите, които се осигуряват върху пълните си доходи. И частта, освободена от осигуряване, се увеличава в последните години. През 2008 г. например максималният осигурителен доход е бил 4,8 пъти средната заплата за предходната година. През 2020 г. е 2,4 пъти, а в момента е даже под 2.

Това обаче не означава непременно да продължим да вдигаме максималния осигурителен доход. Вдигането или задържането на максималния осигурителен доход може да е търсена политика, национална стратегия, преформатиране на данъчно-осигурителната тежест на средната класа, бедните и т.н. Със сигурност обаче не може да е просто една формула, хвърлена на масата. Нито пък следва да е само сметки как да напълним хазната, както изглежда от изтекли в "24 часа" разчети за два варианта на увеличение, в които даже не се споменава и формула, а просто суми. Този подход, дори когато се води диалог, всъщност оставя впечатление, че диалог няма, а само диктат. И даже по-лошо - че всичко е само хаотични движения за закърпване на бюджета, без грам дългосрочна визия за излизане от тресавището на евтината работна ръка, която преди 20-30 г. си избрахме за витрина пред света.