Коментарът е от профила на автора във фейсбук.

Покрай празника незабелязан мина европейският дебат за председател на бъдещата Европейска комисия. Друг път ще анализирам съдържанието му, днес думата ми е за неговата култура. Да, ние имаме празник на културата, но празнуваме само азбуката и по патриотарски се гордеем с миналото, за което нямаме никаква заслуга.

А само сравнете нивото на културата на политически дебат в Европа и у нас. Каква драматична, разломна разлика. Човек би се удивил, че сме европейска страна - ако гледаше двата дебата, без да разбира английски и български език. Просто в Европа няма викане, надвикване, прекъсване, уличен език, празни приказки и свещена простота.

Това тъжно сравнение ни напомня, че Бай Ганьо не само е жив, но няма никакво намерение да спре да се мисли за „елит“.

През този месец (11 май стар и 24 май нов стил) се навършиха 127 години от началото на безсмъртието на Алеко: прототипа на българина - европеец. Моят велик съгражданин тепърва ще става все повече актуален. Защото цялата ни публичност е изпразнена от Европа.

„Европейско“ е да говориш разумно, компетентно, безпристрастно, задълбочено, правейки разлика между факти и мнения, доказателства и хипотези, желано (внушение) и реално (обективност).

„Европейско поведение“ е да подхождаш с респект към събеседника или трети лица, да си скромен в самомнението за себе си, да си толерантен към слабостите на другите.

„Европейско“ е отношението с емпатия, със съчувствие, с разбиране на другата гледна точка, със смирение към твоята.

Това не значи, че всички европейци са такива, а че това е поведенческият стандарт, ценностният код на Европа. Не винаги успяваме, но трябва да се стремим към него - ако искаме да сме от тази ценностна общност.

На този фон спомнете си отношението, поведението и езика на Бай Ганьо.

Какво виждате като включите телевизора, като отидете на опашката в магазина, на всяко едно групово събиране на непознати хора, дори в театъра? Да не говорим като гледате парламента. Или монолозите на някои партийни лидери. Бай Ганьо.

А виждате ли някой, който да ви напомня на Алеко? Рядко, ако въобще. Той си остана един самотник на Витошка, заобиколен от посредственост и дребнотемие, като символ на нашата европейска невъзможност и маркер за нашата балканска примитивност.

Тази примитивност на обществените нрави избуя след 9.9.1944, когато последните станаха първи, когато моралният код на обществото беше погребан, а 100 години Възраждане на нацията бяха затрити.

Така Бай Ганьо уби автора си.

Но докато нашата простащина беше съветизирана и издигната в елит до 10.11.1989, след това тя се върна към ориенталските си корени, като връхлетя с чалгата в културата, а след това завладя политиката и накрая цялата ни публичност.

Всичко европейско в горния контекст - дори проява на елементарно уважение и първична култура в политиката - започна да се етикира с „либералщина“, „толерасти“, „соросоиди“, „умно-красиви“, като нещо срамно и обществено неприемливо.

„Булгар, Булгар“ смачка европейското.

В този обществен контекст няма как да очакваме, ако не появата - европейски лястовички все пак има, то доминацията на европейското в политиката ни.

Неспособността за състрадание ни попречи да определим еднозначно агресор и жертва, защото самите ние винаги се възприемаме за нечия жертва.

Неспособността за солидарност ни пречи да помагаме както другите страни в ЕС на Украйна, защото ние като общество още не сме осъдили насилието на същия насилник след 9.9.1944 г., а дори пазим паметниците му.

Неспособността да се идентифицираме с Европа ражда омраза, злост и завист към успелите и признати от нея българи.

Как ни е нужен днес Алеко с неговите фейлетони да настрои сетивата ни за нашата безхаберност и несъстоятелност.

Как ни е нужен да вкара нашия манталитет в Европа и ни направи европейци и по дух. Съвсем дотам.

Как отчаяно имаме нужда не завистта, а признанието да стане българският гений.