Има нещо сбъркано в отношенията на демократичните политици с българския народ. Обикновено се минава през пет етапа, които водят към безславния край на тези политици. Защо е такава съдбата им? Коментар от Евгений Дайнов:
Като че ли накрая все пак последен ще се смее Франсис Фукуяма, който още през 1989 година написа, че историята е свършила. Май наистина е свършила. Защото се повтаря не като трагедия или фарс, а просто се повтаря. И повтаря. И повтаря. Станала е „лоша безкрайност“, за която предупреждава още Хегел в началото на 19 век.
Една постоянно повтаряна ситуация - започнала именно през 1989 година - е траекторията на схващанията за българския народ на онези негови политически представители, които се ситуират като негови водачи към Европа.
Обикновено се минава през няколко етапа, които водят към безславен край на въпросните политици в България.
Етап първи: възторг от живота
В началото си проевропейските политици внезапно откриват, че животът е прекрасен, посоката е ясна, а народът е с тях. Не са с тях само врагът и излъганите от него клетници. И наистина: в началото си СДС-коалиция имаше над 2 милиона гласа, а десетилетие по-късно СДС-партия изкара пълен мандат на власт. После ДСБ влезе в парламента и, начело с Иван Костов, бе сериозен фактор в политиката. В момента на своята поява „Продължаваме промяната“ спечели изборите и сформира правителство.
Етап втори: влизане във вечността
След като осъзнаят размера на подкрепата, постигната в Етап първи, демократичните политици стигат до извода, че са на сцената - и в сърцата на хората - завинаги. И решават, че каквото и да правят, хората неизбежно ще гласуват за тях, защото няма как да гласуват за лошите. „Няма сила, която да накара българския народ да гласува за онези, които му отнеха земята“, твърдяха в хор лидерите на СДС в края на 1994 година. А после БСП постигна мнозинство в парламента.
Убедени в своята неизбежност, на този етап демократичните политици започват да се занимават с детинщини: да се карат помежду си, да пускат неуместни шегички, да атакуват противника не за политики, а за личностни дефекти, да подменят неимоверното усилие, необходимо за решаване на големите въпроси, с ефектни жестове, с които се решават малки въпроси, да се подиграват и видимо да си се радват.
Етап трети: невръстният народ
Разпиляването и олекването на поведението, замъгляването на фокуса и видимото самодоволство води до загуба на подкрепа. На този етап демократичните лидери, изпаднали в искрено недоумение („Ама как така? Нали е ясно, че ние сме добрите?") стигат до извода, че народът не ги разбира правилно, тъй като не се е развил до необходимото за това разбиране ниво. Поведението, наследено от Етап втори, не се променя, но започват опитите на невръстния народ да му бъдат обяснени нещата по начин, който той да разбере.
Опитите за „простонародно“ говорене водят единствено до недоумение от страна на народа. Той решава, че тия хора не са сериозни и започва да се оглежда за други. Тогава се появяват хора (Бойко Борисов), които наистина могат да говорят „простонародно“.
Етап четвърти: провалилият се народ
Когато започнат да ядат бой на политическата арена, демократичните политици стигат до извода, че просто не са случили на народ. Народът, оказало се е, изобщо не е дорасъл до това да ги разбира или следва. Русофилски е, ориенталски е, казват си.
И демократичните политици започват да се опитват да си върнат популярността, като се наместват в теми, за които смятат, че са народни: снишават се във външната политика (да не ядосат русофилския си народ); отслабват натиска за реформиране на страната в европейска посока (все пак народът не е съвсем европейски, а ориенталски); избягват темата за дискриминацията, защото народът мрази всички различни.
Етап пети: изчезване
На мястото на реалния народ, който така и не са си дали труда да опознаят чрез постоянно общение, демократичните политици слагат сламено чучело и го наричат „народ“. Реалният български народ, който с всичките си кусури е приличен и умерен народ, се обижда, че го правят на чучело. И праща съответното поколение демократични политици в Етап пети: изчезване. А след известно време се появява нова кохорта демократични политици, които минават по същия път в своите отношения с народа си.
Все някога историята ще тръгне отново. Дали това ще се случи скоро у нас - за това ще съдим по резултатите на демократичните политици на идващите избори. Ако са успели да излязат от „лошата безкрайност“, ще имат повече гласове от миналия път. Ако не - не. Да се готвят за Етап пети.
